Внезапното избухване на волатилност на пазарите през последните седмици дойде след период на относително спокойствие, коментира Economist. Много от това спокойствие се дължи на централните банки и тяхното желание да се намесят на пазарите, за да потиснат доходността на дългосрочните облигации, както и краткосрочните лихвени проценти.
Ниските стойности на индекса Vix (мярка за волатилността на индекса S&P 500) отразяваше доверието на инвеститорите, че властите държат нещата в ръце. Именно затова ръста на индекса показва страха, че нещата отново излизат извън контрол.
Трудностите на китайските власти да управляват валутата си, фондовия пазар и финансовия сектор са добре познати. Инвеститорите обаче очевидно се опасяваха, че Федералният резерв (Фед) подценява обхвата на глобалното забавяне и влиянието от повишаване на лихвените проценти. Оттам идва и силното възстановяване на акциите в края на седмицата, когато увеличаването на процентите през септември изглеждаше по-малко вероятно.
Ролята на централните банки в момента е толкова важна, че неизбежно те биват въвлечени в политически спорове, макар и по различни причини. В САЩ има опасения около разширяването на баланса на централната банка и искания да се знае от кой Фед е взел огромния си брой гаранции.
В Европа Европейската централна банка (ЕЦБ) е демонизирана заради това, че е част от тройката, обвинявана, че налага огромен натиск за фискални ограничения на Гърция. А във Великобритания икономическият съветник на вероятния лидер на лейбъристите Джеръми Корбин иска да премахне изцяло независимостта на Bank of England като част от политиката за "количествено облекчаване на народа" (програма, при което публична инвестиционна банка издава облигации за развитие на инфраструктура, които след това да бъдат изкупени от централната банка като част от програма за количествено облекчаване - бел. ред.).
Не е учудващо, че централните банки се оказаха на огневата линия. За десницата желанието на централните банки да изкупят държавен дълг позволи на прахосническите правителства да се разминат с регистриране на огромни дефицити. За левицата централните банки спасиха банките и финансовия сектор с количественото облекчаване, но не направиха нищо, за да помогнат на обикновения работник.
Със сигурност разумна гледна точка е фактът, че голяма част от икономическата политика се управлява от органи, които са извън демократичния контрол. Независимостта на централната банка бе въведена като начин, с който да се спрат политиците да използват лихвените проценти, за да влияят на избирателите.
Давайки на технократите властта да определят точния момент за решения по лихвените проценти е като да позволиш на учените да одобряват лекарства чрез Администрацията по храните и лекарствата – не бихме искали някой сенатор да контролира одобрението на лекарство, ако е произведено в неговия щат.
Количествената програма обаче и целият обхват от мерки, въведени по време на дълговата криза на ЕС, означава, че централните банки са включени в решения, които могат да преразпределят богатство в голям мащаб между различни класове и страни. Това си е един вид политически контрол.
Мандатът на централните банки се определя от правителствата, които избират и ръководителя на банката. Това все пак дава на банките достатъчно свобода на действие от гледна точка на прилагането на политики. И, веднъж избрани, ръководителите на централните банки са в доста голяма сигурност, тъй като ако правителствата решат да освободят хора като Джанет Йелън или Марк Карни по политически причини, това ще доведе до финансова криза.
Ричард Мърфи, съветникът на Джереми Корбин, смята, че идеята за независимост е пародия. Той наистина смята, че централните банки трябва да са под контрола на политиците: гуверньор на британската централна банка, който откаже да приложи "количественото облекчаване на народа", ще бъде уволнен.
Не е учудващо, че политиците гледат на правомощията на съвременните централни банки със завист. Защо да преминаваш през потенциалната непопулярност от вдигането на данъците, за да финансираш разходите си, когато можеш да накараш централната банка да направи това?
Това обаче създава парадокс. Разширените правомощия на централните банки означават, че ще е по-опасно от всякога политиците да поемат контрола. Това не се отнася само за количествените облекчавания. Какво щеше да се случи с банковата система през 2008 г., ако политиците трябваше да решават дали да инжектират ликвидност? Взимането на решение можеше да остане в застой, докато в същото време системата се срива.
Централните банки в момента са основните кредитори на западните правителства, гаранти на финансовата система, определят разходите за заеми, потенциално контролират достъпа до жилищното финансиране (чрез макропруденциална политика) и, в случая с ЕЦБ, посредничат между исканията на кредиторите и задлъжнелите правителства. Техните ръководители са достатъчно смели, за да изразят мнението си, разстроило много хора. И точно затова могат да очакват, че ще са под прицел в продължение на години.