Какво се обърка в развиващите се икономики?

Нещо се обърка в нововъзникващите икономики, които трябваше да оформят, дори да доминират, бъдещето на света. Търсенето на виновници е в ход: цените на суровините, фракингът, лихвените проценти в САЩ, ураганът Ел Ниньо, Китай. Но отговорът е по-прост и по-традиционен - това е политиката, пише за сайта project-syndicate.org Бил Емът, бивш главен редактор на британското списание Economist. Погледнете Бразилия. Там икономиката, някога смятана за обречена на бум, едва отбелязваше ръст през последните над две години, а вече и се свива. За това допринесоха спадащите цени на суровините, които страната изнася, но се очакваше, че местната икономика далеч не е само земеделие и добивен сектор.  Вижте и Индонезия. Икономиката все още се разширява, но при темп от 4,7% на годишна база през последното тримесечие това е разочароващо както по отношение на предишните очаквания, така и спрямо ръста на населението. Същото може да се каже и за Турция, където растежът е спаднал до 2,3% през последното тримесечие, като надвишава прираста на населението, но е оскъден в сравнение с темповете от бума през 2010 г. и 2011 г., когато ръстът бе 9%. Или пък Южна Африка, където икономическият прогрес, и при бум, и при спад, е твърде слаб, за да направи някакъв реален пробив в нивата на бедност. Що се отнася до Китай, неговото забавяне е любимото оправдание на всички останали за собствената им слабост. Официално китайският икономически растеж е непоклатим при 7% годишно, което съвпада с целта на правителството, но прогнозите на икономистите за растежа варират между 4% и 6%. Една мантра от последните години е, че каквито и колебания да има в глобалния икономически растеж, при суровините или на финансовите пазари, то нововъзникващите икономики остава непокътнати. С това корпоративните бордове и инвестиционните стратези имат предвид, че развиващите се икономики са обречени да растат много по-бързо от развития свят, внасяйки технологии и управленски техники, докато изнасят стоки и услуги, като по този начин експлоатират печелившата комбинация от ниски заплати и увеличаване на производителността.

Има обаче проблем с тази мантра отвъд простия факт, че тя трябва по дефиниция да е твърде обща, за да обхване такъв широк спектър от икономики в Азия, Латинска Америка, Африка и Източна Европа. Проблемът е, че в миналото също е имало периоди в развиващия се свят, когато растежът е бил слаб. Причината за слабия ръст в миналото е валидна и сега – политиките и институциите, чийто дефицит лъсва, когато икономическата конюнктура е неблагоприятна.

От 2010 г. насам Бразилия стагнира, като не успява да задържи инфлацията без да предизвиква рецесия, не заради лош късмет или загуба на предприемачески дух, а заради политически провали. Бразилското правителство нямаше желание или възможност да свие раздутия публичен сектор, затъна в огромни корупционни скандали докато президентът Дилма Русеф продължава да демонстрира привързаност към типа държавен капитализъм, който води до точно тези проблеми. Демокрациите на Бразилия, Индонезия, Турция и Южна Африка в момента не изпълняват основната задача за всяка политическа система: да посредничат плавно между конкуриращи се групи с интереси и силови блокове, за да дадат възможност на широкия обществен интерес да надделее. Има ли нещо, от което демокрациите, особено неразвитите такива, с крехки институции,  върховенство на закона и свобода на словото, могат да се поучат. Разбира се, това е Сингапур, чиято демокрация празнува своята 50-годишнина тази година. Тази малка държава успешно избегна интересите и корупцията, които дърпат Бразилия назад. Китай също не се е поучил от Сингапур. Настоящото икономическо забавяне в страната изглежда произтича от неспособността на комунистическата партия да разбие монопола на държавните компании и да отвори нови сектори за частния бизнес. Изводът е, че ако развиващите се икономики не са достатъчно гъвкави и адаптивни, то те няма да продължат да се развиват. Детерминантите на тази гъвкавост и адаптивност лежи в политическите институции и тяхната готовност да се противопоставят на групите с интереси, да посредничат при разрешаването на социалните конфликти и да поддържат върховенството на закона.

Политиката, глупако, завършва Емът, перифразирайки Бил Клинтън.