Дебатите от нощта на 12 юли, на които се взе решение да се предостави трети помощен пакет на Гърция, може би отприщиха процес, който скоро ще оформи бъдещата структура и ще покаже издръжливостта на Еврозоната.
Макар да изглежда, че цялата драма е свързана с Гърция, зад завесата е скрит много по-висок залог, а именно отговорите на двата взаимосвързани въпроса: дали в бъдеще фискалният съюз няма да се промъкне „през задната врата“ (т.е. дали фискалните трансфери ще се осъществяват без съответния политически съюз или поне без политически консенсус, от което се опасява Германия) и дали Еврозоната всъщност е „необратима“, пише в свой анализ за Markets&Politics главният икономист на UniCredit Ерик Нилсън.
Така Бундесбанк, която дотогава е хегемон по въпросите на европейската парична политика, е заменена от Европейската централна банка (ЕЦБ), в която всяка страна членка има по един глас относно паричната политика. Както и да се погледне, Германия загуби господството си по паричните въпроси. Всички останали членове на валутния съюз получиха власт в тази сфера, посочва Нилсън.
Макар скептична относно „самостоятелния“ валутен съюз, Германия винаги е била защитник на широка европейска интеграция. И въпреки че валутният съюз беше допустима политическа инициатива за страната в контекста на историческите промени, които настъпиха в Европа в края на 80-те години, неговият брат близнак – фискалният съюз – се разглеждаше от европейските лидери или като твърде сложен и времеемък, или (мистериозно защо) като излишен, поне докато всички поддържат реда във фискалните си домакинства.
За да се предотврати този „еднокрак“ съюз да доведе до фискален съюз през "задната врата", фискалната дисциплина на страните членки се гарантираше посредством (произволни и невъзможни за налагане) ограничения на бюджетните дефицити.
В икономическата теория фискалните трансфери в рамките на един фискален съюз играят ключова роля за балансирането на ефектите от асиметричните шокове. Например когато цените на петрола спаднат и това доведе до свиване на приходите в Тексас, федералната фискална система на САЩ смекчава удара върху местната икономиката.
В действителност обаче трансферите в рамките на фискалния съюз оказват и много други ефекти. Всъщност те са нещо като постоянни плащания от богатите към бедните страни. В САЩ от десетилетия неколцина по-богати щати осигуряват средства за останалите около 45 едни и същи по-бедни щати. Тези плащания са еднопосочен поток, който никога не се обръща.
Подобни трансфери може би са допустими в един политически съюз, но не може да се очаква трансферните плащания, осигурени чрез данъчните постъпления, постоянно да текат от една към друга страна. Фискалните трансфери изискват някаква форма на политически съюз.
През 2012 г. правителството на Германия предложи именно това: фискален и политически съюз, който да допълни вече съществуващия валутен съюз. Но политическият съюз предполага загуба на националния суверенитет - ход, на който се противопоставя Франция, заедно с още няколко държави.
Въпросът за фискалните трансфери, които се осъществяват без съответния политически консенсус (съвременният незадоволителен заместител на политическия съюз), се превърна в една от най-дебатираните теми в европейската политика през януари.
Въпреки че Гърция вече беше получила повече трансферни суми на глава от населението от която и да е било друга страна членка на фискален съюз (с изключение на трансферите от Западна към Източна Германия), новото правителство, оглавявано от СИРИЗА, започна да отлага реформите, настоявайки за още повече трансферни плащания. Действайки като опозиция на европейските си партньори, премиерът на Гърция Алексис Ципрас свика референдум в началото на юли и получи правомощията, които желаеше, а именно – правото да продължава да се противопоставя на реформите, същевременно запълвайки все по-голямата дупка в бюджета с още трансферни средства от останалите европейски държави.
Един много подходящ комикс в германския всекидневник Handelsblatt представи Ципрас като човек, държащ пистолет до главата си, който казва: „Дай парите или ще стрелям!“.
Философското разделение между Германия и Франция по въпроса за фискалните трансфери срещу политически реформи вече се превърна в много конкретен политически въпрос, чиито отговор най-вероятно ще определи бъдещия вид на Европейския съюз. Въпреки че със сигурност политическата тактика на СИРИЗА е неудобна за Париж, той ѝ се притече на помощ. Франция помогна за разписването на прилични политически предложения, принуждавайки Ципрас да направи обратен завой едва дни след желаната от него победа на референдума и противоречивият финансов министър на Гърция Янис Варуфакис беше уволнен.
Но Германия изгуби вярата си. В кратко изявление от една страница относно съвместното предложение на Франция и Гърция германският финансов министър Шойбле настоя гръцки активи на стойност 50 млрд. евро да бъдат прехвърлени в управлявана от Германия агенция, базирана в Люксембург, за да бъдат приватизирани (т.е. да служат като гаранция) или, ако Гърция не се съгласи на строги реформи, страната да напусне Еврозоната за 5 години.
За мнозина тези изисквания бяха прекалени. На 12 юли те поставиха германския канцлер Ангела Меркел в неприятната ситуация да договаря споразумение за Гърция с френския президент Оланд, гръцкия министър-председател Алексис Ципрас и президента на Европейския съвет Доналд Туск.
Но въпреки това решение, духът е пуснат от бутилката. Вече на всеки, който желае фискални трансфери без да извършва необходимите реформи, може да бъде показан изходът от Еврозоната. Същевременно Франция е в неизгодна позиция, тъй като финансира недисциплинираното гръцко правителство. Затова Европейският съюз спешно трябва да вкара в сила предложенията на т.нар. „Доклад на петимата президенти за бъдещата структура на Европа“. Фискалният съюз е необходим, но на него трябва да съответства и политически съюз, заеключава Ерик Нилсън.
03:48 | 14.09.22 г.