Неразумен облог - опасната глобална тенденция към високи минимални заплати

Когато цените се повишават, търсенето намалява. Изключенията от най-основното правило на пазарите са рядкост - от типа неща, с които един икономист може да ви отегчи на вечерно парти. Внимателно определени, минималните трудови възнаграждения могат да бъдат такъв пример. Политиците обаче не бива да приемат за даденост, че това е железен закон. Големите увеличения на минималната работна заплата са хазартна игра с бъдещето на хората, пише The Economist.

Разумните минимални трудови възнаграждения изглежда не вредят на търсенето на работна ръка. Купища изследвания - и от Америка, и от Европа - показват, че когато са ниски - под 50% от средния доход при пълен работен ден, с по-ниско равнище за младежите - минималните заплати не унищожават много работни места.

Когато Великобритания въведе минимално трудово възнаграждение през 1998 година, песимистично настроените пророци прогнозираха, че ще бъдат загубени много работни места. Заетостта обаче се оказа устойчива.

Минималните заплати помагат за компенсиране на сравнителното преимущество на фирмите пред служителите, които не искат да поемат риска да се преместят на друго място. Те дори могат да повишат производителността и да намалят текучеството на персонала, като накарат хората да ценят своята работа.

Насърчени от тези факти, мнозина надават вой минималните заплати да станат далеч по-големи. В САЩ активисти искат федералното почасово минимално трудово възнаграждение да бъде увеличено над два пъти от оскъдните 7,25 долара сега до 15 долара, или 77% от средния почасов доход. Те постигнаха известни успехи; няколко големи града, включително Ню Йорк, тази седмица планират да въведат постепенно почасова минимална заплата от 15 долара, а двамата съперници на Хилари Клинтън в борбата за номинацията на Демократическата партия за президентските избори в САЩ подкрепят тази политика.

Във Великобритания консервативното правителство ще вземе връх над технократите, които обикновено определят минималната заплата, за да я увеличи от 47 до 54% от средното заплащане.

Германия въведе минимално трудово възнаграждение, което е приемливо, да кажем, за Кьолн, но възлиза на цели 62% от средното в по-бедната източна част на страната.

Като правят стъпки към едни много по-високи минимални заплати, политиците ускоряват навлизането в една неясна ситуация. Малко се знае за дългосрочните последици от разумното минимално трудово възнаграждение. И никой не знае до какво ще доведат големите увеличения в нито един момент. Неразумно е да се приема, че ако ниските минимални заплати изглеждат безвредни, то много по-високите също трябва да са такива.

Има опасност високото минимално възнаграждение да изхвърли някои работници от пазара на труда за постоянно. Строителен работник, който загуби работата си по време на рецесия, може да очаква, че ще си намери нова, когато икономиката се възстанови. Касиер с ниска квалификация ще стане постоянно по-скъп след въвеждането на висока минимална заплата, докато един банкомат няма да има този късмет.

Защитата на британското правителство на новата му политика - че една силна икономика ще генерира достатъчно работни места, за да заменят онези, загубени в резултат на повишаването на минималното възнаграждение - е лъжлива: загубените работни места са си загубени. По тази причина Милтън Фридман определи минималната заплата като форма на дискриминация срещу нискоквалифицираните работници.

Сега е най-неподходящият момент за повишаване на цената на труда. Технологичният напредък дава възможност на фирмите да заменят все повече и повече хора с компютри и роботи, което излага на риск работни места. Някои нискоквалифицирани позиции, като почистването, са трудни за автоматизиране. Милиони нискоквалифицирани работници, които седят на каси и рецепции, подреждат стоки на рафтове в магазини и дори онези, които карат камиони, обаче са уязвими от заместване. Една още по-висока минимална заплата ще насърчи инвестициите в заместващите технологии. Тя освен това ще засегне работниците в т. нар. търгуеми сектори като туризма и промишлеността, които рискуват да загубят позиции за сметка на чуждестранни конкуренти.

Иронията е, че минималното трудово възнаграждение е лош начин за борба с бедността. Бюджетната служба към Конгреса на САЩ е изчислила, че само една пета от повишаването на доходите отива при хората под прага на бедността. Най-богатите 10% от британските домакинства ще спечелят повече от по-високата минималната заплата, отколкото най-бедните 10%, тъй като голям брой нископлатени хора са вторият източник на доходи в съответното семейство.

Нещо повече, минималното трудово възнаграждение не е безплатно. Някой трябва да плати. Масовата теза, че компаниите ще поемат бремето, е по-скоро израз на надежда, отколкото отражение на фактите. Ако цената бъде прехвърлена на потребителите, минималната работна заплата се превръща в субсидия, финансирана от данък продажби - мярка за събиране на приходи, която, отново, пада тежко върху бедните.

Налице са по-добри инструменти. Данъчни кредити (своеобразни добавки към доходите на хората с ниско възнаграждение) са един много по-ефективен начин правителствата да помогнат на бедните - около една трета от печалбата отива за служителите. До степента, в която фирмите печелят, те са насърчени да наемат нискоквалифицирани работници, вместо да автоматизират съответните работни позиции.

Минималното трудово възнаграждение има голяма емоционална и политическа привлекателност. Необходимо е обаче правителствата да се основават на фактите, а не на хорското мнение. Минималната работна заплата може да проработи като част от една политическа програма само ако е разумно. Когато е прекалено висока, тя вреди точно на хората, на които се предполага, че трябва да помогне.

(БТА)