Завръщането на балканския въпрос

„Балканите трябва да се европеизират, за да се избегне балканизация на Европа“. Написах тези думи заедно с френския политолог Жак Рупник през 1991 г., точно когато избухна войната между наследниците на бивша Югославия. Борбата продължи до края на десетилетието, отнемайки хиляди животи и изисквайки интервенция на НАТО на два пъти (в Босна през 1995 г. и в Сърбия през 1999 г.), коментира Доминик Мойси* за онлайн изданието project-syndicate.org.

Почти 25 години по-късно Балканите продължават да представляват заплаха за европейския мир, точно както и в навечерието на Първата световна война и в края на Студената война, когато разпадането на Югославия доведе не само до първата война в Европа след 1945 г., но и до завръщането на геноцида. Сблъсъците наскоро в Македония, при които загинаха осем полицая и 14 албански бунтовника, надигнаха призрака на възобновеното насилие. Не можем да сме сигурни дали кръвопролитията са загнояване на стара неизлекувана рана или са нещо ново, реакция срещу воденото от славяните правителство, което изглежда решено да приеме етническия шовинизъм.

Ясно е, че регионът остава взривоопасна и объркана зона, способна да застраши стабилността на Европа, която вече ходи по ръба на ножа след авантюризма на Русия в Украйна. Регионът е избухлив микс от надигащ се национализъм, дълбока икономическа неудовлетвореност и разочарование от напредъка към присъединяване към Европейския съюз (ЕС). Потенциалният нов хаос ни задължава да обмислим още веднъж как най-добре можем да се справим с балканската заплаха.

При скорошния ми престой в Белград престрелките в Македония бяха основата тема на разговор в града. Някои от сръбските ми събеседници порицаха слепотата на Запада. Те критикуваха най-вече ЕС, НАТО и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) заради определянето на подема на насилие като серия от „отделни случаи“. От гледна точка на Сърбия атаките на албанските националисти са по-скоро първи опит за разширяване на територията за сметка на християнските им съседи, започвайки от най-слабите.

Именно подобни възгледи, в съчетание с насилието, създават риск от засилване на дълбоките противоречия в ЕС по въпроса за ново разширяване. Прецедентът с Гърция, негативен пример за европейското присъединяване, изглежда особено релевантен към северните съседи на страната, които също страдат от високите нива на корупция и безработица. Други страни в ЕС са обезсърчени от очевидния афинитет на православната църква и последователите й към Русия на Владимир Путин или от голямото мюсюлманско население в региона.

Тези опасения в Европа отчасти отразяват провала на лидерите на континента да се възползват от някога зрелищните успехи на разширението, като Полша е най-добрият пример в това отношение. Вместо това нуждите на местните политики накараха много европейски лидери да акцентират върху трудностите и неуспехите от разширяването.

С толкова студен вятър, идващ от Запада, не е учудващо, че еврофилията е започнала да отваря път на носталгията по югославските времена на места като Белград. „По онова време бяхме уважавани“, ми каза пенсиониран сръбски дипломат. „Бяхме една от важните страни в Движението на необвързаните“.

Подобни настроения се виждат и в Босна, дори и в Хърватска, член на съюза от 2013 г. насам. По време на комунизма Югославия беше в рязък контраст със Съветския блок. Икономически и социално погледнато, гражданите й бяха много по-добре от тези в Централна Европа. Днес обаче ситуацията е точно обратната. Полша процъфтява, докато страните наследници на Югославия (с изключение на Словения) едва се справят, станали жертви на неизлекуваните рани на далечното и по-близко минало – включително циничния атавизъм на бившия югославски и сръбски президент Слободан Милошевич за спечелване и запазване на властта.

ЕС не е изглеждал толкова дистанциран и толкова сдържан от години. Решението на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер да премахне поста комисар по разширяването се възприема като особено символично, предизвиквайки засилено търсене на алтернативен модел. Повторното завладяване на Крим от Русия предлага силна опорна точка за сръбските ултранационалисти, скърбящи за загубата на предимно албанското Косово. Междувременно офисът на Газпром в центъра на Белград е сериозно доказателство за енергийното присъствие на Русия в страната.

Истината, разбира се, е че няма „руски модел“ за Балканите отвъд използване на груба сила. Засилване на тесните връзки с Европа остава най-добрият път напред както за гражданите на региона, така и за ЕС. Във времената на тежка икономическа криза европейските идеали все пак остават единствената ефикасна противоотрова срещу опасния национализъм. За Балканите, както и за останалата част от Европа, ЕС е единствената алтернатива на бъдеще толкова лошо, колкото най-лошото в миналото.

* Доминик Мойси е професор в Института за политически науки в Париж, старши съветник във Френския институт по международни отношения и гостуващ професор в King’s College в Лондон.