Няколко различни теории се опитват да обяснят връзката между глобалните индекси за акции и реалните лихви по света, като това е от съществено значение за правилното настройване на паричната и фискалната политики, пише за сайта project-syndicate.org Кенет Рогоф, професор по икономика и обществена политика в Харвардския университет и бивш главен икономист на МВФ в периода 2001-2003 г.
Най-популярните обяснения омаловажават рискови фактори по начин, който може да бъде опасно подвеждащ. Например теорията за "трайната стагнация" твърди, че ниските лихви са симптоматични. Глобалната икономика страда от хроничен недостиг на търсенето, който може да бъдат отстранен чрез устойчиво нарастване на правителствените разходи.
Според този възглед растящите фондови пазари просто отразяват ниската норма на дисконтиране на бъдещите печалби. Нещо повече, делът на труда в печалбите изглежда е спаднал значително през последните десетилетия в осем най-големи икономики в света, може би с изключение на Обединеното кралство. Обратно, делът на капитала в печалбите се увеличава, което разбира се вдига стойността на акциите, дори в САЩ и Великобритания, където делът на труда в печалбите започна най-малкото циклично възстановяване, а се очертава и повишаване на лихвите.
Привържениците на трайната стагнация твърдят, че правителствените разходи като дял от БВП, които нараснаха повече от два пъти в най-развитите икономики от 1950 г. насам, ще продължат да се покачват. Макар всеки да може да се съгласи лесно, че високодоходните държавни инвестиции в образование и инфраструктура са особено оправдани днес, идеята, че търсенето постоянно ограничава в значителна степен предлагането, е съмнителна.
Друго възможно обяснение на ниските лихви е „финансовата репресия“. Европейската централна банка и Японската централна банка, както и Федералният резерв преди тях, ненаситно купуват облигации. В същото време множество нови разпоредби за насърчаване на финансовата стабилност принуждават банки, пенсионни фондове и застрахователни компании да трупат държавни ценни книжа. По този начин днешните ниски лихвени проценти са по-скоро отражение на изкривяванията на финансовите пазари, отколкото на очакванията за нисък растеж.
Привържениците на теорията за финансовата репресия разглеждат ниските лихвени проценти като скрит данък върху притежателите на облигации, които получават по-нисък доход, отколкото при нормални условия. Това не е непременно нещо лошо, имайки предвид, че всички данъци са изкривяващи и че наистина няма друг начин за справяне с днешната прекомерна задлъжнялост без да се засегне растежа.
Финансовата репресия като данък обаче не е толкова прогресивна колкото по-общият данък върху богатството би бил, защото домакинствата с ниски доходи обикновено имат по-малък дял на активите си в акции. Във всеки случай не е ясно как финансовата репресия може да обясни всичко - спадът в доходността на облигациите касае далеч не само държавните.
Други фактори също допринасят за средата на ултра-ниски лихвени проценти. Неблагоприятният демографски растеж и намаляването на работната сила в повечето развити икономики са безспорно важни. Интересното е, че тези тенденции се развиха много постепенно и предвидимо, докато спадът в лихвените проценти бе по-бърз и някак неочакван (със сигурност от страна на централните банки). Трудно е да се твърди, че лошата демография е основният двигател за високите цени на акциите, въпреки че някои се опитаха.
Въпреки, че облигациите едва ли са перфектния хедж срещу рисковете, те обикновено побеждават акциите (с изключение може би на случате на глобален срив, когато и двата актива се представят зле). Дори незначителен риск от икономически колап - да кажем покачване от 2-3% до 3-4% - може да доведе до огромен спад в глобалните реални лихвени проценти, дори да ги направи отрицателни. Това може да се случи дори и ако се очаква силен растеж.
Но политическите последствия от това не са ясни. Ако правителството разполага с по-добра информация и анализ, и ако коректно прецени, че страхът на населението не е оправдан, то тогава, разбира се, има смисъл да се възползва от информацията - чрез издаване на повече дълг, например.
Ако, от друга страна, обществото е в общи линии право за повишения риск от сътресения, политиката става много по-сложна. Проблемът е, че правителството вероятно е изправено пред високи разходи, ако настъпи икономически крах, което предполага запазването на фискално пространство за когато то ще е най-необходимо.
Идеята, че хипер-ниските лихвени проценти са само симптоми на дефицит при търсенето или на финансова репресия е опасно опростена. Със сигурност повишената обществена загриженост относно риска от бъдеща икономическа катастрофа в резултат на финансовата криза все още играе важна роля, подсилена от продължаващата несигурност в еврозоната и повишаващата се нестабилност в развиващите се пазари. Това прави обществото разбираемо по-предпазливо. Но ако рисковете, които могат да помогнат за обясняване на тенденциите при цените на акциите и облигациите са реални, то политиците също трябва да покажат предпазливост.
10:45 | 08.09.22 г.