Еврозоната се нуждае от нещо повече от количествени улеснения

Въпреки че Европейската централна банка (ЕЦБ) обяви старта на неочаквано голяма програма за количествени улеснения, дори и нейните застъпници се опасяват, че това може да не е достатъчно, за да се увеличат реалните доходи, да се свие безработицата и да се намали съотношението на държавния дълг. Този страх е оправдан, пише в анализ за The Project Syndicate Мартин Фелдстейн, професор по икономика от Харвардския университет.

По думите му обаче има и добри новини. Самото очакване на количествените улеснения вече ускори срива на еврото. По-слабото евро ще даде тласък на износа на страните от еврозоната, половината от който е за външни пазари, и по този начин ще увеличи брутния вътрешен продукт (БВП) на зоната. Обезценяването на единната валута също ще увеличи цените на вноса и по този начин ще ускори общата инфлация, а така ще и отдалечи региона от дефлацията.

За съжаление обаче според Фелдстейн това може да не бъде достатъчно. Успехът на количествените улеснения в САЩ отразява едно изходно положение, различно от това в Европа днес. Страните от еврозоната не бива да намалят стремежа си за реформи в надеждата, че покупките на облигации от страна на ЕЦБ ще решат проблемите им. Но дори ако тези страни не успеят да преодолеят политическите пречки пред осъществяването на структурните реформи на трудовите и продуктовите пазари, които могат да повишат производителността и конкурентоспособността, те могат да въведат политики, които да стимулират съвкупното търсене. 

Разбира се, високите национални дългове на големите държави от еврозоната правят невъзможни традиционните кейнсиански политики - по-високи съкращения на разходите или понижение на данъците за стимулиране на търсенето чрез увеличаване на бюджетния дефицит. Въпреки това правителствата на еврозоната могат да променят структурата на данъците по начин, който насърчава частните разходи, без да се намаляват като цяло общите приходи от данъците или да се увеличат бюджетните дефицити.

Фелдстейн разяснява и защо успехът на количествените улеснения за стимулиране на растежа в САЩ не означава, че те ще бъдат успешни и в еврозоната. Ефектите на лесните пари за американското търсене и икономика отразяват едно положение на финансовите пазари, което е съществувало, когато Федералният резерв започна през 2008 г. с покупките на големи активи. По това време лихвата по 10-годишните държавни облигации е в размер на почти 4%. Агресивната програмата за покупки на облигации от страна на Фед и нейният ангажимент да поддържа ниски краткосрочните лихвени проценти в дългосрочен план доведе до намаляване на дългосрочните лихвени проценти до 1,5%.

Стремглавият спад на дългосрочните лихвени проценти доведе до това, че инвеститорите започнаха да закупуват акции, което допринесе за сериозно стимулиране на капиталовите пазари. Ниските равнища по ипотеките също така предизвикаха и скок в цените на жилищата. Индексът Standard&Poor’s нарасна през 2013 г. с 30%. Комбинацията от повишени цени на акциите и жилищата увеличи нетните активи на домакинствата през 2013 г. до 10 трлн. долара, което съответства на около 60% от БВП за тази година.

Това от своя страна доведе до покачване на потребителските разходи, което насърчи компаниите да увеличат производството си и да наемат допълнителни служители, което означава повече приходи и следователно още повече потребителски разходи. Резултатът е, че реалният (изгладен от инфлацията) растеж на БВП през втората половина на 2013 г. се ускори с 4%. След обусловено от лошото време през първото тримесечие на 2014 г. прекъсване БВП продължи да нараства с годишен темп от повече от 4%.

Успехът на количествените улеснения в САЩ следователно отразява способността на Фед да понижи дългосрочните лихвени проценти. За сметка на това дългосрочните лихви в еврозоната и сега са изключително ниски – тези по 10-годишните държавни облигации в Германия и Франция са на ниво от около 50 базисни пункта, а в Италия и Испания - 150 базисни пункта.

Така че централният механизъм, който сработи в САЩ, няма да работи в еврозоната. Намаляването на обменния курс на еврото спрямо долара от неговото ниво от 1,15 долара (преди въвеждането на количествените улеснения) до курс от около 1:1 или по-долу ще помогне, но най-вероятно няма да е достатъчно.

За щастие обаче количествените улеснения не са единственият инструмент, с който политиката разполага. Всяка страна от еврозоната може да промени своето данъчно законодателство, за да насърчи инвестициите от страна на компаниите, изграждането на домове и увеличаването на потребителските разходи, без да увеличава бюджетния си дефицит и без при това да иска разрешение от Европейската комисия.

Да вземем за начало една цел – да се насърчат фирмените инвестиции. Данъчни кредити или ускорени възможности за амортизация понижават инвестиционните разходи на дружествата и следователно увеличават възврaщаемостта на инвестициите след данъци. Получената от това загуба на данъчни приходи може да се компенсира с увеличение на ставката на корпоративния данък.

По подобен начин може да се увеличи търсенето на нови жилища, като се позволи на собствениците да прихващат лихвените плащания по ипотеките от данъци (както е възможно в САЩ). Временни данъчни кредити за закупуване на домовете ще стимулират строителството, така че сега да се строи повече, а след това – по-малко. В този случай загубите от приходите от данъци може да се компенсират чрез повишаване на ставката на данъка. 

Един евентуален ангажимент за увеличаване на ДДС с до 2 процентни пункта годишно за следващите 5 години ще насърчи хората да правят покупки преди цените да се покачат. Причиненото от увеличението на ДДС намаление на реалните доходи може да бъде компенсирано чрез комбинация от по-нисък данък върху личните доходи и по-ниски социални разходи.

Въпреки че членовете на еврозоната не могат да напасват нито своите лихвени проценти, нито валутните си курсове, те могат да коригират своите данъчни правила, за да се стимулират разходите и търсенето. При това съответните политики могат да се различават в различните страни. Сега от националните политически лидери зависи дали ще разберат, че количествените улеснения не са достатъчни, и да помислят какво още може да се направи, за да се стимулират разходите и търсенето, заключава Фелдстейн.