Кога и защо Путин смени курса към Запада?

Политиката на руския президент Владимир Путин по отношение на "близката чужбина" и Запада беше зле разбрана исторически, пише за сайта project-syndicate.org Харълд Джеймс*.  

Вместо да се концентрират към по-широките геополитически модели – по-специално ефекта от финансовата криза през 2007-2008 г. върху световната политика - коментаторите възприеха политиката на Кремъл като психодрама, която може да бъде разбрана само чрез дълбоко изследване на руската душа.

Резултатът бе крещящо неразбиране на това, което накара Путин да изостави изглеждащата като модерна, отстъпчива, дори прозападна позиция в полза на агресивен ревизионизъм. Бяха предложени две погрешни обяснения за текущата външна политика на Русия. 

Първото, предложено от германски симпатизанти на Путин, е, че руската политика е логичен отговор на западната стратегията на обкръжаване. Източното разширяване на НАТО и Европейския съюз, твърдят те, бе ненужна провокация. Всъщност не друг, а Джордж Кенън, идеологът на Студената война като стратегия на САЩ за противодействие, се противопостави на разширяването на НАТО през 1990 г. със същите аргументи.

Има очевидни ограничения на тази теория. Като за начало, тя се основава на твърдението, че в момента на падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз, Западът е обещал, че няма да има разширяване на НАТО. Дори Михаил Горбачов обвини Запада, по време на 25-годишнината от падането на стената, че не е спазил обещанието си от 1989 г., като вместо това се е възползвал от отслабването на Русия през 1990 г., за да заяви еднолично лидерство и световно господоство, включително чрез разширяването на НАТО.

В действителност обаче Западът никога не бе обещавал да не разширява НАТО. Всъщност през пролетта на 1990 г. САЩ представи силен аргумент, че обединяваща се Германия не може да бъде част от две различни системи за сигурност.

По-същественият момент обаче е, че Русия през 90-те не прояви особена загриженост относно разширяването на европейските икономически и отбранителни структури към бившите сателити на Съветския съюз в Централна и Източна Европа, и дори към новите независими бивши съветски републики. Ако Русия беше загрижена, то вероятно нямаше да отнеме на  Кремъл почти две десетилетия, за да отвърне на удара.

Второто популярно обяснението за промяната на курса от Путин е, че той е ирационален, и че руската външна политика е просто продължение на неговите фантазии. Това обаче повдига очевиден въпрос: Как човек, който някога изглеждаше като най-модерният и сигурен управник на Русия от Александър II насам, когото през 2001 г. президентът на САЩ Джордж У. Буш нарече "много предвидим и надежден", изведнъж да стане по-луд от Распутин?