В свой анализ, достъпен на Project Syndicate, Харълд Джеймс, професор по история и международни отношения в Университета в Принстън, и Дженифър Сийгъл, професор по история в Университета в Охайо, сравняват създаването на различни по вид съюзи в миналото със структурата на Европейския съюз и правят разсъждения за неговото бъдеще, акцентирайки на връзката между дълга и сигурността.
Фискалното обединяване често се възприема като ефективен начин за повишаване на кредитоспособността. Също така то може да създаде нов вид солидарност сред различните народи, живеещи в границите на голяма географска област. Поради тази причина европейците доста често поглеждат към модела на САЩ. Но те никога не успяха да го приложат, защото мотивацията на народите на Стария континент за обединение е много различна.
Изпадналите в безизходица държави често смятат, че участието в съюз е най-добрият изход от проблемите. През 1940 г. Шарл де Гол предложи, а Уинстън Чърчил прие, идеята за създаването на Френско-английски съюз, с който двете държави да надвият нацистите, които по това време вече бяха завладели Франция.
През 1950 г., пет години след края на Втората световна война, канцлерът Конрад Аденауер също предлага формирането на съюз. Този път между Германия и Франция с цел излизане на победената страната от екзистенциалната криза. Политическо обединение не се случи, но икономическото имаше брилянтно развитие вече 60 десетилетия, но до днес.
Основната идея, която стои зад формирането на фискален съюз, е, че бедните, по-малко кредитоспособни държави, могат да извлекат ползи от споделянето на своя дълг с по-богатите държави. И наистина – един от най-впечатляващите примери идва с началото на Първата световна война, когато Руската империя разбира, че достъпът й до международните капиталови пазари е ограничен, а валутните й резерви са слаби. Поради тази причина тя не успява да създаде ефективна военна сила.
Ето защо руското правителство изчислява какво би спечелило от създаването на пълен фискален съюз с Великобритания и Франция, с които да сподели финансирането на войната. Франция приема идеята, защото нейните кредитни възможности са по-слаби от тези на Великобритания. Британците искаха да спечелят войната, но не до толкова, че да поемат неограничена отговорност за дълговете на правителствата на Русия и Франция.
В действителност, фискален съюз между толкова различни политически системи не би сработил. Един автократичен или корумпиран режим е силно заинтересован да харчи по начин, който е угоден на елита. Това желание се увеличава, ако режимът би могъл да командва ресурсите на едно по-демократично държавно управление, в което гражданите се съгласни да плащат данъци (и да изплащат бъдещия дълг), защото и те контролират правителството.
Единственото условие, при което демокрацията може да участва в такава сделка, е, когато над определен явен интерес надвисне опасност. Положението бе същото, като това преди 1914 г., когато Русия получи уникален достъп до финансовия пазар на Франция. През 1915 г. британците, дори и с опасността от война между тях, не бяха склонни да приемат дълговете на руснаците. Може би заради самата степен на несигурност в предвоенна Европа, или заради по-сложната същност на заплахата, притесненията за сигурността надвиха финансовия риск.
Кредитните споразумения на Русия за Първата световна война финансираха част от политическите маневри за дълга и неговата връзка със сигурността, която се появи по-късно през XX век в Европа. Следвоенна Западна Германия бе уязвима за много дълго време, защото стоеше точно на разлома на Студената война. Като резултат правителствата на Западна Германия предлагаха на съседните държави финансова помощ в замяна на защита и политическа солидарност, особено в моменти, когато те не знаеха колко дълго ще продължи подкрепата на САЩ.
13:08 | 12.09.22 г.