Лорънс Самърс поля с леден душ всякакъв оптимизъм. Говорейки пред панел по време на годишната изследователска конференция на МВФ бившият финансов министър на САЩ посочи, че няма да има лесно връщане към предкризисната икономика в богатите държави, пише Мартин Уулф за Financial Times.
Самърс очерта притеснително бъдеще на хронично слабо търсене и нисък икономически растеж. Той не е първият, който идентифицира възможността за т.нар. „дългосрочна стагнация“. Страхът от повтаряне на японското изгубено десетилетие безпокой анализаторите от началото на глобалната финансова криза.
Може ли да му вярваме? Могат да се посочат три характерни черти на западните икономики.
Първо, възстановяването от финансовата криза от 2007-2008 г. бе определено слабо. През третото тримесечие икономиката на САЩ бе само с 5,5% по-голяма от предкризисното си ниво преди повече от пет години. Реалният БВП на САЩ продължава да спада спрямо предкризисното ниво. Тази слабост се оказва устойчива въпреки ултра-експанзионистичната монетарна политика.
Второ, днешните засегнати от кризата икономики преди нея претърпяха бърз ръст на ливъриджа, особено във финансовия сектор и при домакинствата, заедно с голям скок в цените на жилищата. Това беше балонна икономика. Много правителства, преди всичко САЩ и Великобритания, възприеха и експанзионистични фискални политики. Въпреки това нито един от признаците за прегряла икономика – особено ръст над средния и инфлация – не се проявиха в САЩ и Великобритания преди кризата.
Трето, дългосрочните лихви останаха изключително ниски преди кризата въпреки силния глобален растеж. Доходността на дългосрочните британски инфлационно индексирани облигации спадна от около 4% до към 2% след азиатската финансова криза и после до негативни нива след започването на глобалната. Американските инфлационно индексирани ДЦК следваха подобен път, макар и по-късно
Следователно просто стабилизирането на финансовата система или намаляването на прекомерния дълг е малко вероятно да доведе до пълно икономическо възстановяване. Причината е, че кризата последва финансови дисбаланси, които маскираха, или дори бяха отговор на, съществуващи структурни слабости.
Една от тези слабости е глобалното пресищане със спестявания, което също може да се нарече инвестиционен недостиг. Ниските реални лихви са доказателство за това пресищане – имаше повече спестявания, отколкото производителни инвестиции, към които те да се насочат.
Друг сигнал за пресищането със спестявания бяха глобалните дисбаланси – огромните излишъци по текущите сметки на развиващите се икономики от Източна Азия (особено Китай), на износителите на петрол и на някой богати държави (преди всичко Германия). Тези икономики станаха нетни доставчици на спестявания за останалия свят. Това беше така преди кризата, валидно е и сега.
08:43 | 12.09.22 г.