Мит ли е предимството на банките, които са твърде големи, за да фалират?

В свой доклад шестима анализатори от Goldman Sachs Global Markets Institute разглеждат дали предимството да си „твърде голям, за да фалираш“ влияе върху цените на ценните книжа. Различни изследвания пък показват, че това предимство позволява на банките да заемат средства на по-ниски лихвени проценти.

В пет стъпки докладът на Goldman Sachs, анализиран обстойно в сайта на Bloomberg, се опитва да опровергае логиката за спасяването на твърде големите, за да фалират. В него се твърди, че големите банки не се радват на предимството да бъдат подпомагани финансово за разлика от малките банки.

Преди да навлезем в детайли е важно да отбележим, че в изследването има доста нясноти. Може би анализаторите са се постарали да го представят по удобен за определена аудитория начин. Иначе те търсят отговор на въпроса наистина ли големите банки заемат средства на по-ниски лихвени проценти за разлика от лихвите, с които се кредитират малките банки, като по-същественият въпрос е дали големите банки правят това благодарение на правителството. 

1. Големите банки нямат предимство при финансирането пред малките банки.

Анализаторите сравняват доходността на ценни книжа, емитирани от две групи банки. Първата се състои от шестте най-големи американски банки, а втората - от няколко по-малки. Те откриват, че лихвите, по които големите банки заемат средства, е средно с 0,31 процентни пункта по-ниска през 2013 г. в сравнение с 1999 г. В последно време обаче лихвата се е увеличила с 0,10 процентни пункта.

Анализът обаче пропуска съществен факт: големите банки носят по-голям риск, защото използват привлечен капитал, за да осъществяват своята дейност. Това най-лесно може да се види от съотношението на активите към собствения капитал. То показва какъв процент от активите се финансира за сметка на собсвения капитал. Той е по-точният измерител в сравнение с рисковопретеглените капиталови съотношения, които банките и техните регулатори предпочитат.

Малките банки имат съотношение на активите към собствения капитал в размер на 9%. Това означава, че собственият капитал (без да включва нематериалните активи) е 9% от всичкия, т.е. привлеченият е 91%. Може да се каже също, че ливъриджът (активи/собствен капитал) е около 11. Медианната стойност на този показател при големите банки е 7%. Ако в него се включат и откритите позиции на банките по сделките им с деривати, както всъщност Международните счетоводни стандарти изискват, то стойността му ще падне до 3,6%. Банка с толкова ниска стойност на отношението собствен капитал към активи може да се възприеме като неплатежоспособна.

Големите банки са по-рискови и по други показатели. Извършваните операции и счетоводството на банката, например, вече са толкова сложни и непрозрачни, че дори директорите им не могат да ги разберат, а какво остава за опитните инвеститори. 

Това, което ни казва анализът, е, че група големи, рискови банки имат възможност да заемат средства на същата лихва, по която по-малките и стабилни банки могат да го направят. Това предполага, че пазарът не оценява напълно големите банки за поетия от тях риск. С други думи – анализът потвърждава предимството на големите банки, ако се наложи да бъдат спасявани, вместо да отхвърли категорично това предположение.