Когато председателят на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги обяви, че ще направи каквото е необходимо, за да се гарантира бъдещата стабилност на еврото, ефектът от неговите забележки беше светкавичен и забележителен. Разходите по заемите на Испания и Италия драстично намаляха, пазарите тръгнаха нагоре и спадът на еврото беше пресечен.
Остава неясно обаче доколко изявленията на Драги могат да имат дълготраен ефект, както и подкрепата, която му оказват германският канцлер Ангела Меркел, френският президент Франсоа Оланд и италианският премиер Марио Монти, пише за онлайн изданието project-syndicate.org Питър Съдърланд, който оглавява Goldman Sachs International и London School of Economics.
Реакцията на пазарите след изказванията на председателя на ЕЦБ подсказват обаче, че основните проблеми на еврозоната не са финансови и икономически, а политически, психологически и институционални, посочва Съдърланд.
Международните наблюдатели взеха присърце изказването на Марио Драги, че ще направи каквото е необходимо за еврото, защото се съмняват в ангажимента и готовността на много други европейски политици да направят същото.
Неспособността на лидерите на еврозоната за да успокоят съмненията за ангажимента си към еврото след две и половина години на криза показва, че проблемът е изключително дълбок. В своя защита лидерите на държавите от еврозоната подготвят серия от реформи, с които целят да стимулират икономическата модернизация, да възстановят стабилността на публичните финанси и да преминат към по-тясна икономическа координация.
Според Питър Съдърланд обаче дори тези реформи не дават ясен и категоричен отговор дали най-проспериращите страни от европейския валутен блок са абсолютно отдадени на каузата да го запазят.
Няма съмнение, че Германия и другите държави от европейската валутна общност биха предпочели еврото да просъществува. Съмненията са, че това ще се случи посредством промяна на националните политики и натиск за реформи в определени държави от валутния блок, смята икономистът.
От началото на кризата в основата на взаимоотношенията между членките на еврозоната е контролът. Доверието между отделните страни вече не се приема за даденост и големите държави може и да са направили много за финансово затруднените икономики, но то е силно условно и преходно.
Разбираемо е от една страна, че стабилните икономики настояват за гаранции, че ресурсите им няма да бъдат пропилени. Тази постоянна нужда от успокоение обаче провокира страх, че в един момент доверието към техните партньори няма да бъде достатъчно. Ако това се случи, разпадът на еврото няма да закъснее.
Солидарността и предвидимостта в международните отношения въз основа на общите институции и интереси ще осигури просперитета и стабилността на Европа много по-ефективно, отколкото традиционното балансиране чрез висшата дипломация, чиито представители често се провалят, посочва Питър Съдърланд.
Еврото беше създадено в този дух на солидарност и приносът му за ограничаване на икономическата и финансовата нестабилност в Европа през последните пет години не бива да се подценява.
Икономистът обаче е на мнение, че Германия започва да осъзнава какво би било икономическото опустошение, ако еврозоната се разпадне. Германските политици носят важната демократична отговорност за предприемането на необходимите стъпки, за да се избегне катастрофата.
Би било заблуда да си представим, че еврозоната трябва само да следва сегашния си път, за да се гарантира бъдещето на единната валута. Ако не друго, сегашния курс неприемливо акцентира на различията между държавите-членки по начин, който е политически и икономически нетърпими в дългосрочен план.