Каква може да е новата архитектура на ЕС?

Основният въпрос пред еврозоната е дали европейските политици могат да приемат серия реформи, които са не само политически приемливи и икономически приложими, но и ще позволят на валутния съюз да оцелее и просперира, пише Мартин Улф в коментар за Financial Times.

Вече всички сме убедени, че както е проектирана, еврозоната е неустойчива. Оригиналната архитектура на съюза създава огромни дисбаланси. Когато притокът на капитали пресъхна, това доведе до серия финансови и фискални кризи, гарнирани с огромен и неустойчив дълг. Още по неприятно е, че акумулираните дисбаланси са съпроводени и от чувствителни разлики в конкурентоспособността.

В отговор на всичко това еврозоната разработва стратегия, базирана на мерки за фискални икономии и структурни реформи като междувременно Европейската система на централните банки (ESCB), Международният валутен фонд (МВФ) и правителствата от еврозоната осигуряват индиректно финансиране за изпитващите затрудения страни чрез временния спасителен фонд (EFSF) и механизма за стабилност на еврозоната (ESM).

Предложените 100 млрд. евро за спасяването на испанските банки са поредният пример за подобна подкрепа. Според повечето анализатори отпуснатите средства едва ли ще бъдат последните.

Ще проработи ли тази стратегия? Вероятно не. Както икономистът Марк Клайф и неговият екип от ING отбелязват в своя доклад озаглавен „Пътят към оцеляването“, външните и вътрешни дисбаланси са следствие от безогледното трансгранично финансиране през годините преди кризата.

За ограничаване на външните дефицити вътрешното потребление трябва да бъде свито. Ако това бъде направено твърде бързо, безработицата ще нарасне рязко.

В дългосрочен план комбинацията от висока безработица и пазарно ориентирани реформи би понижила заплатите. Този процес обаче може да отнеме години. Устойчивата икономическа слабост от друга страна ще доведе до ръст на лошите кредити, високи фискални дефицити, увеличаващ се публичен дълг, високи лихвени проценти и изключително крехки финанси.

Ето защо подобна стратегия не изглежда нито политически приемлива, нито икономически приложима. Нека разгледаме алтернативите -  федерален съюз с федерално правителство, което финансира разходите в целия съюз.

Това определено е икономически приложим вариант. Разполагаме с много примери – САЩ, Канада, Австралия, Швейцария. Може уверено да кажем обаче, че независимо каква ще е ситуацията след 100 години, засега еврозоната е много далеч от идеята да приеме едно федерално правителство.

По-малко амбициозен, но все пак амбициозен проект, би било създаването на съюз, базиран на постоянното пренасочване на финансови потоци от по-богатите към по-бедните членове на еврозоната - нещо нормално в рамките на всяка суверенна страна.

Това обаче определено е политически неприемливо и не е нито необходимо, нито желателно от икономическа гледна точка.

Защо по-бедните страни да поддържат устойчиво висок дефицит по текущата сметка при условие, че заплатите отговарят на производителността? (Преди настъпването на кризата в няколко страни от еврозоната случаят беше точно обратен.)

Подобни постоянни финансови инжекции биха понижили и мотивацията за реформи.

Ако шансът настоящите политики да проработят е малък, а идеите за федерален или трансферен съюз изглеждат прекалено амбициозни, тогава това, което ни остава, е някаква компромисна комбинация от двата модела, пише Мартин Улф - съюз, който налага премерени корекции на дисбалансите, но и предлага застраховка срещу икономически сътресения.

Идеята за такъв съюз предполага осигуряването на временна подкрепа в замяна на гаранции за симетрични корекции на дисбалансите. Така съюзът ще може да оцелее в дългосрочен план.

Разбира се подобни мерки щяха да са излишни, ако членовете на съюза имаха сходни икономики. Еврозоната обаче е доста разнородна.

Преди раждането на еврото някои икономисти предполагаха, че за да се защитят от икономически сътресения, страните от валутния съюз могат да използват фискална политика. Днес обаче знаем, че това не е възможно, дори ако първоначално жертвата е имала здравословни публични финанси като Ирландия и Испания.

Наистина, големите инвестиционни балони могат да засенчат фискалните мерки. Ето защо страните членки на еврозоната не могат да се застраховат сами срещу тежки сътресения.

Застраховката трябва да е осигурена колективно на принципа, че всеки би спечелил от оцеляването на съюза. Застраховката трябва да подкрепя финансовата система и ако е възможно платежоспособността. Разбира се ще бъдат заложени и определени условия, заключва Улф.