Както обикновено се случва след финансови кризи или войни, правителствата и централните банки все по-често прибягват до специфични форми на „данъчно облагане“, които помагат за ликвидирането на огромната тежест на публичните и частни дългове, пише Кармен М. Рейнхарт анализатор на Peterson Institute for International Economics, в коментар за Bloomberg.
Рейнхарт е съавтор, заедно с професора по икономика от Харвардския университет Кенет Рогоф, на бестселъра „Този път е различно: Осем века на финансово безхаберие“ (This Time is Different: Eight Centuries of Financial Folly).
Подобни политики известни като финансови репресии обикновено изискват добра координация между правителствата, централните банки и финансовия сектор. В САЩ както и в Европа те водят до устойчиво негативни реални лихви (лихвени проценти носещи доходност, която не компенсира инфлацията). Такава политика е равнозначна на това да облагаш с данък всички кредитори и на практика всички, които имат депозити.
В миналото подобни мерки са включвали директно финансиране на правителствата от зависими местни институции, като пенсионни фондове или банки, директни или индиректни ограничения на лихвените проценти, регулации на трансграничните капиталови потоци и като цяло по-тясна координация между правителствата и банките. Държавата осъществява подобна координация с банковия сектор или директно, чрез закупуване на дялове в определени институции, или чрез сериозен „морален натиск“.
Централните банки, както в развитите, така и в развиващите се страни, са подложени на допълнителен натиск.
За да ограничават притока на чуждестранни капитали (особено на фона на разхлабената валутна политика в САЩ и Европа), развиващите се икономики все по-често прибягват до финансови регулации. Междувременно развитите страни имат интерес да не позволяват изтичането на капитали поради необходимостта от ликвидност за финансирането на публичните си дългове.
Общ интерес
Притеснени за прегряването на икономиката, нарастващо инфлационно напрежение и произтичащите проблеми с конкурентоспособността, развиващите се пазари аплодират всяка промяна в регулаторните режими на развитите страни, която ограничава изтичането на капитали в тяхна посока. Тази тенденция е доста силно изразена. Всъщност развитите и развиващите се икономики имат общ интерес в това да регулират и/или да ограничават чуждестранните финансови потоци. С две думи светът отново налага по-строги регулации на финансовите пазари.
Този сценарий води както до финансова деглобализация (възраждане на националните пристрастия на световните пазари), така и до по-строги регулации на вътрешните финансови пазари.
Повишените нива на публичен дълг в САЩ и други страни вероятно ще се окажат най-дълготрайният белег от финансовата криза от 2007 г. В развитите икономики публичният дълг не е достигал подобни нива от края на Втората световна война.
През 2011 г. средната тежест на публичния дълг в най-големите 22 развити икономики е достигнала 90% от брутния вътрешен продукт (БВП). За сравнение, дори след края на Втората световна война този показател е бил по-нисък, а в началото на 70-те години е бил под 25% - рекордно ниско ниво за последните 113 г.
При това тези данни не разкриват напълно мащабите на нарастване на дълговото бреме през последните години, тъй като не включват частния дълг – особено този на банките, който ако излезе извън контрол (като в случая с Ирландия), може допълнително да натовари правителствените бюджети.
Исторически съотношението на дълг към БВП е било понижавано по 5 начина – чрез икономически растеж, чувствителни фискални корекции или бюджетни икономии, открит фалит или преструктуриране на частния или публичен дълг, неочаквана инфлационна експлозия или повсеместни финансови репресии, съпроводени от устойчива доза инфлация. От особена важност е да бъде отбелязано, че последните две опции – инфлацията и финансовите репресии, са единствено приложими за дългове в местна валута (еврозоната е специален хибриден случай).
В определени случаи някой от тези методи са били използвани в комбинация. Фискалните корекции обаче обикновено са болезнени в краткосрочен план и политически проблемни за налагане.
Преструктурирането на дългове поставя неприятна стигма и често е съпроводено от дълбоки рецесии. Ако не правите нищо и просто се преструвате, че преструктуриране не е необходимо, това в никакъв случай няма да стопи вашия дълг. В много, ако не и в повечето, развити страни дълговите проблеми ще определят политическите решения за много години напред.
В тази светлина валутната политика на развитите страни вероятно ще остане „претоварена“ още известно време.
Това което усложнява ситуацията е фактът, че дълговата тежест не е ограничена до публичния сектор, както след края на Втората световна война. В момента наблюдаваме висока задлъжнялост и в частния сектор, особено що се отнася до финансовите институции и домакинствата. Освен това сегашното нарастване на задлъжнялостта е по-сериозно от наблюдаваното при предходните кризи.
Дълговото бреме и финансовата уязвимост са обща характеристика на повечето развити икономики. Друга обща черта е устойчиво високата безработица. Опасенията, че по-високите реални лихви биха довели до дефлация и биха влошили така или иначе взривоопасната ситуация, вероятно са причина за допълнителни ограничения във валутната политика.
16:03 | 13.09.22 г.