Залезът на еврото, или къде е ролята на политиците?

Северно от Алпите има излишък на спестявания, но европейците от северната част на еврозоната не желаят да финансират южните страни като Италия, Испания и Гърция. Това е причината рисковата премия на италианските дългове и на тези на другите южни държави да се търгуват с 450-500 базисни пункта. Това е и причината в същото време Германия да може да емитира краткосрочни облигации на практика при нулеви лихви.

Нежеланието на спестителите от Северна Европа да инвестират парите си в периферията на еврозоната е коренът на проблема.

И така, как ще приключи „стачката” на „инвеститорите” от Северна Европа?

Позицията на Германия е, че финансовите пазари ще финансират Италия при приемливи лихви тогава, когато политиката на страната започне да вдъхва доверие. Ако лихвените проценти останат висики, то тогава единственото решение за Рим е да продължи по-активно с опитите.

В същото време позицията на Италия се характеризира така – опитваме се да елиминираме дефицита с максимално възможни усилия, но имаме проблем с рефинансирането на дълговете.

Ясно е, че германското правителство би могло да се справи с проблемите, стига да реши да гарантира дълговете на Италия, Испания и на когото още е необходимо. То обаче разбираемо бяга от подобни ходове заради огромните рискове, макар че чрез не-гарантирането на дълговете на страните от периферията рисковете да не са по-малки.

Европейската централна банка също би могла да разреши проблемите - като действа като купувач от последна инстанция на дълговете, които финансовите пазари не желаят. Институцията обаче, отново разбираемо, не иска да поеме подобен риск.

Именно тази патова ситуация е онова, което изкарва пазарите от равновесие и заплашва бъдещето на еврото.

Управлението на надвисналите дългове винаги е било едно от най-тежките предизвикателства за политиците. В древни времена конфликтите между кредитори и длъжници често са прераствали в насилие, тък като алтернативата на изплащането на задължения е била робство.

В днешна Европа конфликтът между кредиторите и длъжниците има далеч по-цивилизована форма - тя включва единствено резолюции на Европейския съвет и вътрешни дискусии в ЕЦБ.

Така обаче конфликтът остава неразрешен. Ако в резултат на това еврото изчезне, то това няма да се случи заради липсата на възможни решения, а заради политиците, които няма да са направили необходимото, за да го запазят.

Оцеляването на еврото в дългосрочен план изисква правилен микс от реформи при длъжниците, опрощаване на дългове, когато реформите не са достатъчни и мостово финансиране, което да убеди изнервените финансови пазари, че задлъжнелите страни разполагат с достатъчно време за нужните им промени.

Ресурсите са налице. Европа просто има нужда от политическа воля, за да ги мобилизира.