Голямата рецесия или играта на покер, която САЩ изгубиха

Единственото хубаво нещо на нестихващата серия от лоши икономически новини е това, че те можеха да са и по-лоши: всичките три световни рейтингови агенции можеха да понижат рейтинга на САЩ, фондовите пазари можеха да продължат да падат и САЩ можеха наистина да фалират, пише Джоузеф Стиглиц, лауреат на Нобеловите награди за икономика и професор от Колумбийския университет в коментар за Financial Times.

Преобладаващото виждане е, че на този нов етап от Голямата рецесия съществува реален риск нещата да се влошат още повече, тъй като правителствата не разполагат с повече ефективни инструменти за контрол над ситуацията. Че нещата могат да се влошат е вярно, но че правителствата няма какво повече да направят - не, посочва Стиглиц.

По време на кризата кейнсианските икономисти предлагаха напълно кохерентна интерпретация на събитията: Преди фалита на Lehman САЩ и в голяма степен световната икономика се поддържаха от балон. Спукването на този балон доведе до висока задлъжнялост и депресия на пазара на недвижими имоти. Като следствие от това потреблението ще остане слабо.

От друга страна мерките за фискална дисциплина от двете страни на океана означават, че този път правителствена подкрепа няма да има. Ето защо не е чудно, че дори и компаниите, които имат достъп до капитали, не са склонни да инвестират.

Разбира се тези, които се опасяват за липсата на инструменти за правителствена намеса, донякъде са прави. Лошата валутна политика ни доведе до тази каша и тя не може да ни изведе от нея. Евентуален нов кръг вливане на ликвидност ще бъде още по-малко ефективен от QE2. Всъщност последният кръг вливане на ликвидност в по-голяма степен допринесе за раздуването на балони на развиващите се пазари, отколкото до чувствително облекчаване на кредитната ситуация в САЩ.

Решението на Фед да задържи основния лихвен процент близо до нулата през следващите две години илюстрира чувството на отчаяние за състоянието на икономиката, обхванало централната банка. Дори ако Фед успее да спре, макар и временно, спада на борсовите индекси, това няма да е достатъчно за съживяване на растежа – не високите лихвени проценти спъват икономиката.

Корпорациите са затрупани с кеш, но банките не кредитират малките и средни бизнеси, които са основен източник на нови работни места за всяка икономика. Фед и щатското финансово министерство не успяха да рестартират кредитирането, а именно то, а не запазването на ниските лихвени проценти до 2013 г., може да съживи икономиката.

Реалното решение, поне за страни като САЩ, които могат да взимат евтини заеми е просто: Тези средства трябва да се използват за високо възвръщаеми инвестиции. Това едновременно ще подкрепи растежа, ще генерира данъчни приходи, ще понижи съотношението на дълг към брутен вътрешен продукт (БВП) в средносрочен план и ще увеличи устойчивостта на дълга.

Дори при сегашната бюджетна конюнктура устойчивостта на дълга може да се подобри чрез преструктуриране на разходите и данъците с цел стимулиране на растежа. Това може да се направи като се понижи облагането на заплатите и данъците за корпорациите, които инвестират и в същото време се повишат данъците за богатите и тези компании, които не инвестират.

Политиците обаче са фокусирани върху съвсем различни проблеми. Пазарите знаят, че комбинацията от ниски данъци и „дългов фетишизъм“, наложена напоследък в САЩ означава, че правителството не разполага с инструменти за интервенция – валутната политика няма да проработи, възможностите на фискалната политика са ограничени, растежът се забавя, а понижаването на дефицитите (следствие на фискалната дисциплина) ще е разочароващо.

И все пак, пазарите има защо да обърнат внимание и на политиката – решението на S&P да понижи рейтинга на щатския дълг илюстрира това. Няма икономист, които би базирал заключенията си единствено на дълговата страна на бюджета. S&P обаче направи именно това.

Още по-красноречив е фактът, че САЩ плаща дълговете си в долари, от които Фед може да напечата колкото си пожелае. Именно за това не съществува дори нищожна вероятност САЩ да фалират, освен в случай на технически фалит ако дълговият лимит на страната не бъде повишен – именно това беше и сюжетът на политическия театър, на който станахме свидетели миналата седмица.

Пазарите често грешат, но рейтинговите агенции далеч не вдъхват повече доверие, особено като се вземат под внимание някои техни исторически оценки. Определено не може да бъде приета на сериозно преценката на няколко „технически анализатори“ работещи в компания, чиито мотиви и политически връзки не са кристално прозрачни. Европейските лидери се оказаха прави, когато на своя неотдавнашна среща призоваха да не се придава такава тежест на рейтингите на тези агенции.

Политическата обстановка в Европа и САЩ е изключително сложна. Трудно е да се прецени къде нещата са по-неприятни: Патовата ситуация в САЩ или разпокъсаната и неефективна политическа структура в Европа. Европейските лидери предприеха решителни стъпки, но събитията изпреварват мудния процес на тяхната ратификация и прилагане. Съотношението на дълг към БВП в Европа е по-ниско от това в САЩ. Ако Старият континент имаше адекватна обща фискална рамка, Европейският съюз (ЕС) щеше да е в по-добра форма от САЩ.

Друг проблем е убеждението на много европейски политици, че отговорът на всичко се крие в затягането на фискалната дисциплина. Уместно е да си припомним, че както Ирландия, така  и Испания имаха бюджетни излишъци и ниско съотношение на дълг към БВП преди кризата.

Допълнителните мерки за затягане на коланите единствено ще гарантират, че европейската икономика ще нараства с по-бавни темпове, а фискалните проблеми ще продължат да се трупат. Съвсем наскоро европейските лидери признаха, че Гърция и останалите изпитващи затруднения страни от периферията на еврозоната се нуждаят от икономически растеж, а затягането на коланите никога няма да доведе до този растеж.

Всичко това води до все по-реалната опасност САЩ и Европа отново да изпаднат в рецесия. Евентуален нулев растеж също в никакъв случай не е добра новина. Критичният минимален ръст на икономиката е този, при който предлагането на работа спира да намалява. За съжаление сегашният ръст в САЩ и Европа е около 1%, или по-малко от половината от необходимия.

В началото на рецесията бяха изказани много мъдри мнения за това как сме научили уроците от Голямата депресия и дългата стагнация в Япония. Сега разбираме, че не сме научили нищо. Програмите ни за стимулиране на икономиката бяха прекалено слаби, краткотрайни и не добре структурирани, а банките не бяха принудени да възобновят кредитирането.

Политическите лидери се опитаха да прикрият икономическата слабост - вероятно поради страх, че реалността би подкопала крехкото доверие в още по-голяма степен. Това беше игра на покер която загубихме. Сега мащабите на проблема са очевидни и това ни вдъхна нова увереност – увереността, че каквото и да правим нещата ще стават все по зле. Една дълга стагнация сега изглежда като оптимистичен сценарий.