Зората на новия арабски национализъм

Как ще се развият събитията в Арабския свят, разбира се, не е ясно. Това, което е ясно обаче, е, че Западът ще трябва да се адаптира към една нова реалност – арабски свят, който ще е доста по-националистически настроен, пише Юбер Ведрин, бивш външен министър на Франция, в коментар за Financial Times.

Западът продължава да се стряска от призрака на политическия ислям. Наистина, не можем да гарантираме, че в хаоса след рухването на авторитарните режими някои страни няма да залитнат към ислямизма. Все пак няма арабист, който да прогнозира сценарий, подобен на този в Иран, изненадал всички, включително и самите иранци. При едни свободни избори ислямските партии биха се представили доста по-силно, но шансът те да се опитат да саботират демократичния процес е малък. Също така, разполагаме и с коренно противоположния на Иран прецедент – Турция.

По-скоро това, на което ще станем свидетели, е съживяването на арабския национализъм, особено от новия Египет и страните около него. Това ще бъде нешовинистичен, легитимен национализъм, базиран на преоткритото национално достойнство.

Исторически погледнато, Египет е сърцето на арабския свят, но страната на практика беше „неутрализирана“ за повече от 30 години. Сега демократичен Египет несъмнено отново ще опита да наложи влиянието си. Кайро няма да постави под въпрос мирния си договор с Израел, нито пък ще заеме агресивна позиция. Страната обаче ще престане да подкрепя псевдомирния процес в Близкия Изток и да организира мирни конференции в Шарм ел-Шейх. Това не трябва нито да изненадва, нито да притеснява Запада, който ще се наложи да преодолее изкушението да си създаде нов враг – арабския национализъм – и вместо това да приеме арабския свят като истински партньор.

Една дълга и комфортна за Запада и Израел епоха е към своя край. Трябва да забравим за удобните отношения и да се адаптираме интелигентно. Това важи и за някои арабски страни, особено тези от Персийския залив, които се бяха възползвали от отсъствието на Египет, и сега ще трябва да се приспособят към завръщането на Кайро на политическата сцена. Един по-демократичен Египет - каквото вероятно е бъдещето на страната - ще бъде и по-надежден партньор в поддържането на мира. Това може да се случи, ако Израел се съгласи на компромисите, които целият свят смята за необходими, и на които мнозинството израелци са съгласни, в случай че сигурността на страната им е гарантирана.

Въпреки че Западът разчиташе на режимите в арабския свят и търсеше тяхната подкрепа за инициативите си, западните правителства не са издигнали тези режими, нито имат роля в тяхното сваляне. Режимите са свалени от млади арабски мъже и жени, засега в Тунис и Египет, а вероятно скоро и в други страни.

Американските неоконсерватори и техните последователи в Европа не могат да твърдят, че имат каквато и да е заслуга за тези революции. Те дори не ги предвидиха – в противен случай защо създадоха теориите от ерата на Джордж Буш младши за нуждата от военна интервенция за постигане на промяна?

Всъщност единственото, което неоконсерваторите постигнаха, беше да компрометират идеята за демократизация, след като я използваха като оправдание за войната в Ирак. Добре е да си зададем въпроса дали неоконсерваторите реално не забавиха демократизацията на арабския свят. Това че международна коалиция се намеси в Либия не променя нищо. Никой извън Либия не предвиди въстанието в Бенгази. Либия представлява екстремен случай, където отговорността за защита на разбунтувалите се граждани засенчва всички останали аргументи. Международните интервенции обаче, както тези с мандата на ООН, така и инициираните от Буш, създават прецедент, на който трябва да се гледа внимателно.

Няма съмнение, че тунизийците, египтяните и другите араби ще се сблъскат със сериозни проблеми. Бъдещето на Либия е обгърнато от несигурност. Създаването на единно и демократично общество след режим като този на Кадафи може да отнеме много време. Сирия също е изправена пред уникални предизвикателства. Ще има моменти на регресия, но съществуват и обнадеждаващи примери, като Мароко е един от тях.

Докато изграждат демократични институции, арабските страни ще преследват националните си интереси все по-настойчиво. Египет направи първите стъпки, като даде сигнал на трите основни сили в региона (Турция, Иран и Израел), както и на Судан, че ще обърне нова страница в отношенията си с тях. Останалите страни ще постъпят по същия начин. Този нов национализъм обаче няма общо с панарабизма от 50-те години на 20-ти век. Обективно погледнато, Западът няма защо да се притеснява.