Бен Али, Мубарак... Кой е следващият?

Автор: Александър Томов, Dnes.bg

Дългогодишни режими, авторитарно управление, непоклатима власт. Това беше впечатляващото сходство между редица арабски държави. Скоро обаче това сходство може да остане в историята. 

Крак повлече Тунис. Хората излязоха по улиците, защото безпаричието (3,8% живеят под прага на бедността), безработицата (14%) и корупцията стигнаха непоносими граници. На този фон президентът Зин ал-Абидин Бен Али (23 години на власт) и семейството му живееха в неописуем лукс.

Само че младите тунизийци се вдигнаха на спонтанен протест, който набързо обърна нещата. Всичко стана толкова изненадващо, че изглеждаше почти нереално. Особено като се има предвид фактът, че Тунис има славата на държава с безкомпромисен полицейски контрол. И изведнъж – революция на младите, които отказват да живеят по старите правила, при това в страната, която далеч не е в най-лошото икономическо състояние.

Съвсем естествено беше поставен въпросът дали тунизийската вълна ще залее съседите? Дали ще видим събития, каквито комунистическият блок в Европа преживя преди повече от две десетилетия?

Египет вече влезе в компанията на бунтуващите се. Започна се по примера от Тунис. Няколко отчаяни от бедността и управленските своеволия хора се самозапалиха в знак на протест. Този огън запали искрата у десетки хиляди египтяни, които излязоха по улиците на столицата Кайро и цялата страна с едно основно искане – сваляне от власт на президента Хосни Мубарак.

Вече на 82 години, Мубарак точно три десетилетия управлява страната на пирамидите с доста тежка ръка. През 1981 година дойде на власт, след като, в качеството си на вицепрезидент, замести убития държавен глава Ануар Садат.

Оттогава насам бившият главнокомандващ ВВС на Египет е непоклатим. Оцелява при няколко опита за покушение, завързва близки контакти със Запада (ограничавайки влиянието на крайните ислямисти) и блокира всякаква активност на политическата опозиция.

Сега обаче за Мубарак идват критични времена, и то в зенита на кариерата му. Засега той удържа позициите си, доколкото това е възможно. Полицията дава отпор на протестиращите, а държавният глава въобще не говори за оттегляне. Но жертвите на сблъсъците стават все повече и, естествено, международната общност също започна да притиска президента.

Той засега смени само кабинета. И си назначи вицепрезидент – пост, който не фигурираше досега в управлението на Мубарак. Има мнения, че поставянето на шефа на разузнаването Омар Сюлейман на вицепрезидентското място може да се приеме като знак за подготвяно оттегляне на държавния глава. Защото досега на практика нямаше кой да го замести.

В крайна сметка обаче вятърът на промяната явно ще трябва да подуха по-силно и по-дълго в Кайро. За разлика от Тунис, в Египет населението е по-слабо образовано, профсъюзите не са толкова силни, а службите за сигурност са далеч по-добре екипирани и обучени в сравнение с тунизийските. Не случайно Мубарак все още демонстрира хладнокръвие и увереност в неприкосновеността си.

Но когато всеки пети египтянин живее под прага на бедността, заплатите на учители и лекари са около 50-60 долара месечно, а безработицата е почти 10%, не е сигурно, че президентският „трон” няма да бъде съборен.

Разбира се, международната общност има опасения, че евентуална промяна на политическия връх в Египет може да доведе до настаняване на радикални ислямисти в управлението на 80-милионната държава. Израел например следи събитията със затаен дъх. А Иран доволно потрива ръце пред перспективата за мощен антиизраелски другар.

Твърдо зад Хосни Мубарак, чиито верни съюзници се изпаряват скорострелно в последните дни, стои друга историческа фигура от Северна Африка – Муамар Кадафи. Като управник с по-голям стаж (41 години) полковникът не се нуждае от специална покана, за да защити дългогодишните си партньори.

„Братът – лидер на революцията, президент на арабската среща на върха, се обади на президента Хосни Мубарак, за да се успокои за ситуацията в Египет”, съобщи либийската официална информационна агенция ДЖАНА. Кратко и ясно. Преди това Кадафи засвидетелства почит и към тунизийския президент Бен Али: „Няма по-добър лидер за Тунис от Зин. Сега тази страна живее в страх”.

Ясно е, че и самият Кадафи малко или много е неспокоен от събитията в съседните страни. Той обаче е далеч по-тоталитарно настроен и не дава никакъв шанс на каквато и да е опозиция. Протестите са забранени със закон.

А и Либия е малка държава с много петрол. Такъв кокал трудно се пуска. Нищо, че 30% от населението са бедни, а безработицата е 33 на сто.

Като стана въпрос за висока безработица, едно от първите места се държи от Йемен (35%). Почти половината от хората в най-бедната арабска страна са принудени да преживяват с по-малко от 2 долара на ден. Икономическият колапс по време на 32-годишното управление на президента Али Абдула Салех е причина за масово недоволство, особено сред младите хора.

Протестите станаха неизбежни. В крайна сметка демонстрантите постигнаха някакъв успех – тези от тях, които бяха арестувани, получиха амнистия, президентът лично разпореди намаляване на данъците с 50% и контрол върху бързо покачващите се цени на пазарните стоки. Освен това Салех категорично отхвърли обвиненията, че подготвя сина си Ахмед за свой наследник на президентския пост.

В същото време държавният глава увеличи значително заплатите на държавните служители и органите на реда, за да си гарантира тяхната лоялност. Освен това полиция и военни бяха разположени по улиците във всички критични точки.

Както и в Египет, така и в Йемен са преплетени много външнополитически интереси. САЩ например разчитат на подкрепата на йеменския президент в битката срещу Ал Кайда, която превръща страната в своя нов бастион. Така че смяна на властта няма да е особено по вкуса на Вашингтон, защото допълнително дестабилизиране на Йемен съвсем логично ще доведе до засилване позициите на терористите.

Малко по-различна е ситуацията в други три арабски държави – Алжир, Йордания и Мароко. Там няма авторитарно управление, няма държавник-узурпатор на властта. От 1988 година е въведена многопартийна политическа система, премахнати са ограниченията върху медиите. Но пак има протести и недоволство.

Безработица и растящи цени предизвикаха демонстрации в различни градове в Алжир. В столицата публичните протести са забранени още от 1992 година, но дори и там се стигна до спонтанни изблици на масово недоволство срещу действията на правителството.

За разлика от Тунис и Египет, в Алжир силите за сигурност реагираха по-сдържано и до сериозни кръвопролития не се стигна. Освен това кабинетът взе спешни мерки за ограничаване на покачването на цените.

Алжир има солидни приходи от износа на петрол и газ, а властите „атакуват” народното негодувание с редица мощно финансирани програми за подпомагане и развитие. Но гневът срещу безработицата, корупцията, бюрокрацията и липсата на значими политически реформи остава.

В Йордания недоволството е насочено срещу правителството на премиера Самир Рифай. В конституционната монархия вече имаше масови протести под наслов „Ден на гняв”, макар че минаха съвсем мирно.

Причината за демонстрациите отново е икономическата криза. Управляващите намалиха шоково цените, но хората искат още по-крайни мерки за удържане на инфлацията.

Далеч от критиките остана крал Абдула Втори, който се радва на широка популярност и тронът му всъщност си изглежда съвсем стабилен.

Подобна публична подкрепа все още има и мароканският крал Мохамед Шести, макар че в WikiLeaks бяха публикувани доклади за „ужасната алчност” на кралското обкръжение. В Мароко засега ограничават протестите и непосредствена опасност за нарушаване на статуквото не се отчита.

Но ситуацията, както се вижда в последните седмици, може да се промени за няколко часа...