Предстоят още няколко действия, преди драмата от опустошените улици на Кайро да достигне катарзис. Едно нещо е ясно обаче - египетската армия ще се опита да гарантира, че Хосни Мубарак няма да бъде свален със сила и вместо това ще му бъде позволено да се оттегли на по-късен етап, без много шум.
Съюзниците на Египет в Европа и САЩ трябва да направят всичко по силите си, за да ускорят пенсионирането на диктатора, като най-после да застанат на правилната страна на историята в арабския свят, пише Financial Times.
Мубарак отново трябваше да разчита на армията. За първи път за последните 30 години, откакто е на власт, той трябваше да назначи вицепрезидент и свой евентуален приемник – Омар Сюлейман, шеф на тайните служби – и по този начин да се откаже от всяка надежда да остави президентския пост на сина си Гамал.
Военните имат прекалено много взаимни интереси с режима, за да позволят Мубарак да бъде изхвърлен в Саудитска Арабия, каквато беше участта на тунизийския диктатор Зин ал-Абидин Бен Али. Все пак военните със сигурност са обяснили на президента, че той не би могъл и да помисли да остане за пореден мандат на поста си след изборите през септември. Въстанието от последната седмица говори недвусмислено за последствията, ако Мубарак се опита да направи това.
Докато Кайро гореше, в обръщението си към нацията от петък вечерта, Мубарак изглеждаше напълно дистанциран от ситуацията в страната. При други обстоятелства обръщението би звучало позитивно и дори приятелски. В настоящия момент обаче това е дефиниция за безочие.
Назначаването на бивш офицер от военновъздушните сили – какъвто е и самият Мубарак – за премиер и шефа на тайните служби за приемник на президентския пост не е рецепта за овладяване на гражданско въстание. Със същия успех застаряващият фараон можеше да опита да скрие слънцето с показалец. Младежите, протестиращи по улиците, не рискуват живота си, за да станат свидетели на това как властта преминава от ръцете на едни генерали в ръцете на други, пише изданието.
Имат ли САЩ и Западът роля в тази драма?
Мубарак стоеше в центъра на мрежа от режими, които Западът подкрепяше и финансираше, за да осигури стабилност в невралгичния близкоизточен регион, както и да гарантира нефтените доставки и сигурността на Израел. Въпреки че вълните на демократичните промени пометоха повечето режими от Източна Европа до Азия и Южна Америка, арабският свят остана изключение, за което Египет беше един от най-ярките примери.
Западът беше сключил фаустовска сделка с арабските диктатори, които го изнудваха, че ако не бяха техните режими, на власт със сигурност щяха да са ислямистите. Несъмнено риск съществува. Арабските деспоти са разрушили политическия живот в страните си, оставяйки на опозицията малко възможности освен джамиите и мадрасите (ислямски училища).
Това, което „реалистите“ на Запад пропуснаха да проумеят, е, че рисковете стават все по-големи, колкото по-дълго тези корумпирани режими, неспособни да удовлетворят стремежите на многобройното младо поколение, остават на власт.
Вместо да подкрепя тирани заради краткосрочни и в много случи илюзорни облаги, западната политика трябва да намери начин да стимулира силите в арабските общества, които могат да ги заменят. След атаката срещу САЩ от 11 септември 2001 г. в западния свят се наложи криворазбраната концепция „те ни мразят заради нашата свобода“. Истината е, че това, което арабите и мюсюлманите мразят, е подкрепата на Запада за тези, които са отнели тяхната свобода.
Това е важен сигнал за Вашингтон, чиято администрация възнамерява да преразгледа годишната помощ от 1,3 млрд. долара, която предоставят на египетската армия от 1979 г.
Западът трябва да дава пари за ценностите, които прокламира – демокрация, отворени многопартийни системи, отворени общества, образование, равнопоставеност на жените – всичко, което арабите все още намират за привлекателно в западните общества.
Египтяните сами трябва да се справят с режима в страната си, но най-малкото, което могат да очакват от Запада, е да не им пречи.
15:38 | 12.09.22 г.