Малко преди американският президент Барак Обама да посети Пекин за първи път през 2009 г., той формулира американската политика спрямо Китай: „Ние приветстваме усилията на Китай да играе по-голяма роля на световната сцена. Международните отношения не са игра на покер и страните не трябва да се страхуват от успехите на съседите си“.
Залагам, че Обама ще каже нещо много подобно, когато китайският президент Ху Дзинтао посети Вашингтон тази седмица и съм сигурен че китайският лидер ще отговори с топли думи, пише Гидеон Рахман, колумнист на Financial Times, в коментар за изданието.
Но зад официалните изявления нещата се променят бързо. Съществува дълъг и нарастващ списък от спорове между Китай и САЩ. В допълнение на старото противопоставяне по въпросите за Тайван и човешките права, сега откриваме цяла палитра от нови проблеми – валутни и търговски войни, напрежение в Южнокитайско море и тенденцията за превъоръжаване на китайската армия.
Увеличаващият се брой на противоречията между Китай и САЩ не е само плод на случайност или липса на късмет. Глобалната икономическа криза промени фундаментално логиката на американско–китайските отношения. Преди кризата повечето американци все още не бяха особено притеснени от китайския възход. И двете страни просперираха икономически, но Китай не изглеждаше вероятен съперник за американската позиция на единствена суперсила в света.
От началото на икономическата криза нещата се промениха. Американците вече не са толкова благосклонни към Китай. В светлината на безработицата от близо 10% в САЩ все повече американци обвиняват Китай за загубата на работни места и замразяването на заплатите си. Като резултат все по-често ставаме свидетели на протекционистки настроения в американския Конгрес и академичните среди.
Щатското правителство от своя страна е все по-притеснено, че Китай се превръща в сериозен стратегически съперник, в частност в Тихия океан. Тези опасения обуславят протестите на американска страната срещу превъоръжаването на Китай.
Китайската политика също се промени. Лидерите в Пекин са пределно наясно с финансовите трудности, които изпитва САЩ - и как няма да бъдат, след смирената молба на държавния секретар Хилари Клинтън от 2009 г., отправена към китайското правителство, да продължи да купува американски облигации.
С все по-ясното съзнание за силата си, китайските лидери са готови да заемат доста по-самоуверена позиция. Все по-често те игнорират съвета на архитекта на модерен Китай – Дън Сяопин, да „прикриват възможностите си, да изчакват подходящия момент и да не се правят на световни лидери“. Новата самоувереност вече е на показ – от конфронтиране със САЩ на срещата за промяната на климата в Копенхаген и отхвърлянето на американските искания за повишаване на курса на юана, до изпробването на нов невидим за радарите изтребител, докато американският военен министър е на посещение в Пекин.
Теорията, според която една изгряваща сила е вероятно да се сблъска с тези, които имат доминираща позиция, е известна още от времето на Атина и Спарта. Но през приблизително 20-те години от падането на берлинската стена до колапса на Lehman Brothers, едно различно и по-оптимистично виждане за Китай се превърна в кредо по коридорите на Белия дом.
Няколко поредни американски президенти, от Бил Клинтън до Барак Обама, споделят виждането, че поради глобализацията и взаимните икономически интереси няма нищо лошо в това САЩ да са благосклонни към възхода на Китай. Печелившата търговска мрежа и разширяващата се глобална икономика предполагат, че и двете страни могат да просперират заедно.
Американските лидери продължават да твърдят, че икономическата либерализация на Китай ще доведе до политическа либерализация, и че един по-демократичен Китай ще бъде по-приятелки настроен към САЩ. „Търгувайте свободно с Китай, времето е на наша страна“, казва бившият американски президент Джордж Буш - младши.
Като следствие от икономическата криза обаче един изгряващ Китай усеща, че времето е на негова страна. Получилата популярност прогноза на Goldman Sachs, че китайската икономика ще задмине американската през 2027 г., е често цитирана в Пекин.
Всъщност, според последните прогнози, този символичен момент ще настъпи дори още по-скоро. Според The Economist това ще се случи през 2019 г. Ако, както изглежда, по това време Китай все още е страна с еднопартийна система на управление, за първи път от повече от столетие най-голямата икономика в света няма да бъде демокрация.