Архитектите на единната европейска валута знаят, че еврото страдаше от недостатъци още когато беше създадено, пише Джордж Сорос, председател на Soros Fund Management LLC в коментар за Financial Times.
Европейската валута разполага с обща централна банка, но не и с единно финансово министерство – неизбежно следствие от факта, че договорът от Маастрихт, заложил юридическите параметри на Европейския съюз (ЕС), имаше за цел да създаде валутен съюз, без да задълбочава политическия съюз. Администрацията обаче беше уверена, че ако и когато еврото изпадне в криза, те ще могат да се справят със ситуацията. В края на краищата ЕС беше създаден стъпка по стъпка с ясното съзнание, че ще са необходими допълнителни договори за по-задълбочена интеграция.
Все пак ако се върнем към дните, когато еврото се раждаше, може да идентифицираме недостатъци в проекта за единна валута, за които архитектите й не са подозирали. Еврото, което беше създадено в името на интеграцията, всъщност доведе до дисбаланси. Това е така, защото архитектите не си дадоха сметка, че дисбаланси могат да се появят както в публичния, така и в частния сектор.
След въвеждането на еврото търговските банки можеха да рефинансират позициите си в правителствени облигации на страни от еврозоната с отстъпка, ползвайки фондове на Европейската централна банка. Ето защо регулаторните органи приемаха тези облигации за безрискови. Това доведе до намаляване на разликите в доходността по облигации на страните от еврозоната и стана причина за бум на пазара на недвижимите имоти в по-слабите икономики. Също така това допълнително понижи конкурентоспособността на по-слабите икономики.
В същото време Германия, страдаща от махмурлука след обединението, трябваше да наложи мерки за повишаване на фискалната си дисциплина. Германските профсъюзи се съгласиха на по-ниски заплати и по-неблагоприятни условия на труд в замяна на по-голяма сигурност на работните места. Така се появиха и дисбалансите. И все пак банките продължиха да трупат облигации, издадени от по-слабите икономики, за да се възползват от минималната разлика в доходността, която все още съществуваше.
Липсата на единно финансово министерство в Европа си пролича след фалита на Lehman Brothers на 15 септември 2008 г., когато структурният колапс принуди правителствата по света да гарантират, че никоя друга системно важна финансова институция няма да бъде оставена да фалира. По това време германският канцлер Ангела Меркел настоя всяка страна сама да гарантира за собствените си институции, отхвърляйки идеята за общ европейски подход. Интересно е, че разликата в доходността по облигациите на страните от еврозоната се увеличи едва през 2009 г., когато новоизбраното гръцко правителство обяви, че предишният кабинет в Атина е мамел и че дефицитът на страната е много по-голям от обявения. Това беше началото на европейската дългова криза.
Проблемът с липсата на фискален съюз отново е на дневен ред - първо беше спасителният пакет за Гърция, а след това временният европейски фонд за финансова стабилност. На практика почти сигурно е, че в скоро време ще бъде създадена постоянна финансова институция за гарантиране на финансова стабилност в Европа. За съжаление, също толкова сигурно е, че каквито и нови споразумения да бъдат постигнати, те също ще имат недостатъци, защото еврото си има и други проблеми. Архитектите на финансовата политика на ЕС са изправени не само пред валутна криза, но и пред банкова и структурна макроикономическа криза.
Европейските власти правят най-малко две грешки. Едната е, че те са решени да избегнат преструктуриране на неустойчиви държавни дългове поради страха си да не предизвикат банкова криза. Облигационерите на проблемните банки са защитени с парите на данъкоплатците. Това е политически неприемливо. Новото ирландско правителство, което ще бъде избрано следващата пролет, е обречено да се отрече от досегашните политики. Пазарите разбират ситуацията и затова спасителният пакет за страната нямаше никакъв ефект.
Второ, поради високите лихвени проценти върху спасителните пакети по-слабите икономики няма да успеят да подобрят конкурентоспособността си. Дисбалансите ще продължат да се увеличават и по-слабите икономики ще стават все по-слаби. Напрежението между длъжници и кредитори ще продължи да расте на фона на все по-реалната опасност еврото да разруши политическите и социални връзки в ЕС.
И двете грешки могат да бъдат поправени. Като говорим за първата, спасителните фондове могат да бъдат използвани не само под формата на заеми за отделни страни, но и за рекапитализиране на банковите системи на Стария континент. Банките ще използват фондовете по-ефективно от правителствата. Това ще понижи бюджетните дефицити, защото правителствата ще получат достъп до пазарите по-скоро, при условие че банковите им системи са добре капитализирани.
По-добре е да се инжектират средства сега, отколкото по-късно и е по-добре това да бъде направено на общо европейско ниво, отколкото всяка страна да действа поотделно. Това ще създаде общоевропейски банков регулаторен режим. Общоевропейски регулаторен режим над банките ще наруши в по-малка степен суверенитета на отделните страни, отколкото общоевропейски контрол над фискалната политика. Също така, подобен контрол над банките ще се окаже по-неподатлив на политически злоупотреби от един евентуален фискален съюз.
Що се отнася до втория проблем, лихвите по спасителните пакети трябва да бъдат намалени до нива, които самият ЕС може да си позволи да плаща. Това ще доведе до създаването на активен пазар на европейски облигации.
Тези две структурни промени може да не се окажат достатъчни, за да предложат изход на засегнатите от дълговата криза страни. Възможно е да се наложи прилагането на допълнителни мерки като преструктуриране на някои държавни дългове. Ако обаче са добре капитализирани, банките ще могат да понесат подобен сценарий. Във всеки случай, две явни грешки, които биха обрекли ЕС на едно безрадостно бъдеще, ще бъдат избегнати.