Вероятен ли е фалит на държава от еврозоната?

Въпросът на седмицата в Европа е измамно ясен – Ще фалира ли някоя от страните от еврозоната в обозримо бъдеще? Отговорът на този въпрос ще определи начина, по който гледаме на облигациите на Португалия, Испания, Италия, Белгия и вероятно няколко други страни, пише Саймън Джонсън, бивш главен икономист на Международния валутен фонд, в коментар за New York Times.

Този въпрос не е толкова елементарен, колкото изглежда на пръв поглед. Отговорът включва анализ на три взаимно свързани проблема:

- Каква точно е настоящата политика за предоставяне на финансова помощ в еврозоната

- Могат ли големи икономики от еврозоната наистина да бъдат спасени ако това се наложи

- Какво се случва в политиката на тези страни и еврозоната като цяло, на фона на нарастващ натиск от страна на финансовите пазари?

Според преобладаващото мнение на анализаторите (както и официалните слухове), миналата седмица европейските лидери са се отказали от предложението на Германия за прехвърляне на част от потенциалните загуби при фалит върху кредиторите, като условие за бъдещи спасителни операции след 2013 г.

В тази светлина пазарите би трябвало да се успокоят (вероятно именно това ще се случи), тъй като не съществува непосредствена заплаха от фалит или преструктуриране на дългове, както се казва на дипломатичен език, включително и при големите европейски банки.

По-задълбочен анализ на изявлението на европейските финансови министри от събота предполага и доста по-различна интерпретация. Това е кратък и ясен текст (дълъг едва две страници и половина), но с потенциално значими последствия, защото предвижда разделянето на бъдещите кризи в еврозоната на два вида.

„Към страни, които се смятат за платежоспособни, въз основата на анализ на устойчивостта на дълга“, извършен от Европейската комисия, Международния валутен фонд и координиран с Европейската централна банка, „кредиторите от частния сектор ще бъдат насърчени да запазят своята експозиция, според международните правила и в съответствие с практиките на Международния валутен фонд (МВФ)“, се казва в изявлението.

„При извънредна ситуация, когато дадена страна се окаже в неплатежоспособност, страните от Европейския съюз трябва да договорят с частните кредиторите подробен план за преструктуриране, в съответствие с практиките на МВФ, с цел възстановяването на устойчивостта на дълга на страната. Ако устойчивостта на дълга може да бъде постигната чрез тези мерки, Европейският механизъм за стабилност може да осигури необходимата ликвидност“.

В превод: ако се вземе решение, че вашата страна е по-скоро неплатежоспособна, а не просто изпитва проблеми с ликвидността, тогава трябва да преструктурирате дълговете си. Но кой ще реши това? Ето и „скритата лимонка“ в документа: „На тази база министрите от еврозоната ще вземат единодушно решение за предоставяне на помощ“.

С други думи, всеки от еврозоната може да наложи вето за дадена страна и тя да бъде обявена за ниско ликвидна, а не за неплатежоспособна. По-този начин тя ще бъде лишена от достъпа да евтиния и неограничен кредит от Европейската централна банка, Европейският механизъм за стабилност или нова институция, която може да бъде създадена в бъдеще.

Така че сега Германия наистина ще има право на вето, както и другите страни, включително Естония, която става 17-тият член на еврозоната от 1 януари 2011 г.

Най-вероятно ще станем свидетели на създаване на нова коалиция от Германия, Холандия, Австрия, Финландия и Естония (както и няколко по-малки страни), която ще се опита да наложи финансова дисциплина. Да сложим завинаги край на това, което очарователно наричаме „морална опасност“ – осланянето на „лесна финансова помощ“ - е похвална цел. Да го постигнем при сегашните обстоятелства е трудна задача. Подобна нова политика предполага, че големите европейски страни ще трябва да свикнат с по-малко и по-дългосрочни дългове.

Преходни механизми не са предвидени, освен поредицата спасителни планове, на която сме свидетели.

Що се отнася до ресурсите необходими за „спасяването“ на страните, изпитващи пазарен натиск, Международният валутен фонд и Европейският съюз заедно разполагат с достатъчно пари, за да помогнат на Португалия и Испания, ако това се окаже необходимо. За сега обаче двете институции нямат достатъчно средства, за да помогнат на Италия, Белгия и други големи страни (ако станем свидетели на серия кризи през следващите години).

По принцип МВФ може да набере още средства. Акционери във фонд са почти всички страни по света и не всички от неговите ресурси са явни. Основната идея е, че фондът не разполага с повече от 1 трлн. долара. Що се отнася до използваем кеш, експертите обикновено започват да пребледняват в случай, че се заговори за повече от 500 млрд. долара.

В САЩ решението за предоставяне на средства на МВФ ще предизвика особено неловък дебат в Конгреса, чийто контрол неотдавна беше поет от републиканците.

Кой друг по света има резерв от „конвертируема“ валута, достатъчно голям, за да помогне? Списъкът от донори за МВФ, освен САЩ, е доста къс – Китай, Абу Даби, Саудитска Арабия, може би Сингапур, Русия и още няколко страни. Това няма да е лесен сценарий за никого.

МВФ може също да печата собствени пари, известни като Специални права на тираж (СПТ). Можете да се обърнете към президента на централната банка във вашата страна, за да разберете колко ще се зарадва на подобна идея. Никой не иска глобална централна банка, която да оперира без ефективен политически контрол.

27-те страни, членуващи в Европейския съюз, могат да осигурят допълнителни средства за себе си, но за това ще са необходими по-високи данъци във фискално здравите страни от еврозоната, включително Германия. В определен момент, при това вероятно скоро, германските данъкоплатци може да решат, че това положение им е писнало и тогава именно стигаме до условията за използването на Европейския механизъм за стабилност.

Еврото е валута за резерв. По принцип ЕЦБ може да създаде достатъчно пари, за да спаси всички изпитващи затруднения с дълговете си страни. Никой обаче не би искал да си представи инфлационния ефект от това. Накратко казано, големите европейски страни са „твърде големи, за да бъдат спасявани“.

Но нуждаят ли се те наистина от спасяване, или просто сме свидетели на „финансова паника“?

Определено съществуват елементи на паника и имайте на предвид, че подобна ситуация лесно може да се превърне в самозбъдващо се пророчество - паниката създава именно условията, от които хората са започнали да се страхуват първоначално.

През есента на 1997 г. в Индонезия финансовите пазари започнаха да се страхуват от евентуален колапс на режима на тогавашния индонезийски президент Сухарто. Първоначално подобно развитие изглеждаше малко вероятно – в края на краищата Сухарто се беше задържал на власт повече от 30 години. Бързото понижаване на курса на индонезийската рупия се отрази много тежко на индонезийските корпорации, които бяха взели огромни заеми в долари. Това именно допринесе за политическия крах на управлението.

Пазарът се оказа прав за това, че драматично ниските цени на активите понижават доверието в режима и създават голяма доза политическа несигурност. Именно тази несигурност обаче оправда и падането на цените на активите.

Може ли нещо такова да се случи в Европа днес?

Точно както в Азия през септември 1997 г., подобна серия от събития не изглежда много вероятна. Въпреки това няма съмнение, че местните европейски и регионални политически институции преживяват изключително тежък стрес-тест.

Кои коалиции ще рухнат? Кои правителства няма да успеят да следват приетата фискалната политика? И накрая, на кого германците имат достатъчно доверие, че да му предоставят неограничена финансова подкрепа?

Управлението в Азия през 1997 г. беше слабо и уязвимо и остана такова и след като режимът на Сухарто падна през 1998 г. - съществуваха многобройни стари проблеми свързани с отношенията между държавата и бизнеса. По време на финансовия бум инвеститорите не се притеснявах особено много за тези неща.

В дни на криза обаче – в случая с Азия, бързото обезценяване на валутите, в случая с Европа, криза в доверието към дългове имащи „инвестиционен рейтинг“- адекватността на управлението става изключително важен въпрос за цялата инвестиционна общност.

Въпросът днес е не как Европа може да бъде управлявана в някой перфектен бъдещ свят, а как се управлява сега и как всяка грешна стъпка ще бъде оценена от пазарите, когато напрежението наистина започне да нараства.