Стиглиц: Безразсъдство е да оставяме всичко в ръцете на Фед

В някои среди стана модерно да се твърди, че валутната политика е по-добър инструмент от фискалната политика – по-предсказуем, по-бърз и без неблагоприятните дългосрочни последици от повишената задлъжнялост. При това, някои привърженици на тази политика са толкова ентусиазирани, че подкрепят скорошните мерки за намаляване на бюджетните разходи в много европейски страни с аргумента, че ако има неприятни ефекти, те могат да бъдат неутрализирани с подходяща валутна политика.

Каквито и да са достойнствата на тази позиция по принцип, в настоящите икономически условия, това са глупости, пише нобеловият лауреат за икономика и професор от Columbia University Джоузеф Стиглиц в коментар за Financial Times.

Преди четвърт век привържениците на валутната политика с не по-малък плам защитаваха идеите на монетаризма - най-сигурната намеса в икономиката е да се запази постоянен ръст на паричното предлагане.

Малцина биха подкрепили тази идея днес, тъй като скоростта на паричното обръщение се оказа по-непостоянна, отколкото монетаристите очакваха. Правителства, изкушени от привидната сигурност на монетаризма, се оказаха обкръжени от един много несигурен свят.

Централните банки традиционно фокусират политиката си около определянето на краткосрочния държавен лихвен процент. Но като оставим настрана факта, че с лихвени проценти, близки до нулата, не остава много място за маневриране, ефектът върху реалната икономика от промените на лихвените проценти е много несигурен.

Фундаменталната причина би трябвало да е ясна - това, което има значение за повечето компании (или потребители), не е номиналният лихвен процент, а наличността на средства и това, което кредитополучателите трябва да платят, за да ги получат. Тези променливи не се определят от Централната банка. Щатският Федерален резерв може да предостави средства на банките при лихвени проценти, близки до нулата, но ако банките изобщо решат да предоставят тези пари на малките и средни предприятия, това ще е на доста по-висока цена.

При последната рецесия в САЩ понижаването на лихвените проценти от страна на Фед наистина стимулира икономиката, но по начин, който се оказа пагубен в дългосрочен план. Компаниите не отвърнаха на ниските лихвени проценти с увеличаване на инвестициите. Валутната политика (съчетана с неадекватни регулации) стимулира икономиката, най-вече като разду още повече балона на пазара на недвижими имоти, което предизвика бум на потреблението.

Трябва да е очевидно, че валутната политика не успя да извади икономиката от настоящото униние. Най-доброто, което може да се каже за нея е, че предотврати ситуацията да стане още по-лоша. Така че Фед прибягна до вливане на ликвидност. Дори привържениците на валутната политика в по-голямата си част са съгласни, че ефектът от това е несигурен. Това, на което те обаче рядко обръщат внимание, е потенциалната дългосрочна цена от подобна мярка.

Фед е купил повече от един трилион долара ипотеки и дългосрочни облигации, чиято цена ще падне, когато икономиката се възстанови – причината, поради която никой в частния сектор не е заинтересован от тях. Правителството може да се прави, че не е претърпяло капиталови загуби, защото не е задължено да се осчетоводява на база на пазарните цена, но никой не трябва да се заблуждава за цената, която ще плати.

Последният аргумент на критиците на фискалната политика е, че тя е нечестна спрямо бъдещите поколения.

Валутната политика обаче може да има също толкова лоши последици. Има много страни, където облекчената валутна политика е стимулирала икономиката чрез дългово финансиране на потреблението. Това е начинът разбира се, по който е „действала“ валутната политика в САЩ през последното десетилетие.

За разлика от това, фискалната политика може да бъде насочена към инвестиции в образование, технологии и инфраструктура. Дори ако правителственият дълг е увеличен, активите от другата страна на баланса се повишават пропорционално. Историческите данни показват недвусмислено, че възвращаемостта от подобни инвестиции надхвърля многократно цената на вложения държавен капитал.

Може да съществуват обстоятелства, при които е възможно ефектът от валутната политика да бъде акуратно предвиден, но рецесии от мащаба на настоящата, се случват веднъж на 75 години. Това което е в сила при нормални обстоятелства, може да е от малко значение сега, особено когато централните банки се впускат в такива необичайни мерки, като вливане на ликвидност.

Да се опитваме да съкращаваме бюджетните разходи с надеждата, че валутната политика може надеждно да неутрализира всеки нежелан ефект, с две думи, е пълна глупост.