Завръща ли се еврокризата?

Настроението е ведро, каквото е и времето в този четвъртък в началото на юни в Амстердам. Кристин Лагард влиза в залата. Тя се усмихва и изглежда още по-дружелюбна, още по-услужлива от обикновено. За пръв път от много време насам председателят на Европейската централна банка (ЕЦБ) и членовете на Съвета отново се срещат на живо, а не само чрез видеовръзка за заседанията си.

И то не в бетонно-стъклената кула на ЕЦБ в източната част на Франкфурт, която струва милиарди и в повечето случаи стои призрачно празна от началото на коронакризата, а в Nederlandsche Bank, централната банка на Нидерландия. Клаас Кнот, шефът на местната централна банка, е поканил колегите си, а председателят на ЕЦБ изглежда възхитена и му благодари няколко пъти за поканата.

И най-важното: Лагард носи със себе си дългоочаквано послание. След като други централни банки отдавна решиха да променят лихвените проценти поради високите нива на инфлация, Лагард най-накрая се ангажира с перспективата за първо увеличение на лихвите през юли.

Минусовите лихвени проценти трябва да останат в миналото, а програмите за изкупуване на държавни облигации да бъдат прекратени. Всичко това звучи така, сякаш ЕЦБ иска да се бори с инфлацията, която през май се ускори до 8,1% в еврозоната, вече не само на думи, но и на дела.

Две седмици по-късно, този петък, Лагард има още една важна изява - този път в Брюксел на срещата на върха на ЕС - и веселото настроение от онзи момент го няма. Някои дори говорят за буря, която заплашва да връхлети Европа.

Защото наред с лихвените проценти се завърнаха и опасенията за криза в еврозоната. Доходността по десетгодишните държавни облигации на силно задлъжнелите страни от Южна Европа - трескавата крива за състоянието на паричния съюз - рязко се повишава: В Италия на моменти надхвърли 4%, в Гърция - малко под 4%, в Испания - 3%, а във Франция - почти 2,5%. В началото на годината лихвените проценти, които държавите трябваше да платят, за да рефинансират облигациите си, в някои случаи все още бяха под 1%.

„Повишаването на лихвените проценти е драматично, това очевидно е завръщането на кризата в еврозоната", казва пред германския Handelsblatt Клеменс Фюст, ръководител на Института за икономически изследвания (Ifo) в Мюнхен. „Опасностите за еврозоната са твърде реални", предупреждава и американският икономист от италиански произход Нуриел Рубини.

За Ларс Фелд, бивш председател на Съвета на икономическите експерти (икономисти, които съветват германското правителство), а сега съветник на германския министър на финансите, сега за страни като Италия е важно да се намалят съотношенията на дълга, защото: „Всичко останало е само замазване на очите".

В съзнанието на европейците изплуват лоши спомени. За това как през 2012 г. световните финансови пазари изведнъж загубиха доверие в устойчивостта на дълга на южноевропейските държави от еврозоната и спекулантите направиха високи залози за държавни фалити и срив на еврото. По това време десетгодишните италиански държавни облигации бяха с доходност над 7%.

Преди всичко тогавашният ръководител на ЕЦБ Марио Драги предотврати евентуален край на паричната общност с легендарната си реч „Каквото е нужно" (Whatever it takes) и последвалите програми за изкупуване на държавни облигации за трилиони евро, които поддържаха поносима лихвената тежест за свръхзадлъжнелите държави. Създавайки допълнително търсене на дългови ценни книжа, програмата поддържаше лихвеното бреме в поносими граници дори за силно задлъжнелите държави. Днес, десет години по-късно, ситуацията е различна. Не е по-добре. Дори и нивата на лихвените проценти да не са достигнали нивата от 2012 г., рисковете от разпалване на кризата в еврозоната едва ли могат да бъдат по-големи.

Ако по онова време държавният дълг на страните от еврозоната все още бе 9 трлн. евро, днес той е 12,4 трлн. евро, което се дължи главно на постоянните правителствени програми за подпомагане. Това съответства на почти целия годишен икономически продукт на паричния съюз.

Само от избухването на пандемията от коронавируса в началото на 2020 г. насам държавите от еврозоната са поели нов дълг в размер на почти 2,5 трилиона евро. Общият баланс на ЕЦБ, която е в постоянен спасителен режим още от началото на финансовата криза, нарасна почти петкратно през последните десет години, главно благодарение на покупките на облигации, и вече възлиза на 8,8 трлн. евро. Една трета от държавния дълг на страните от еврозоната вече се държи от централната банка.

Това работеше добре, докато инфлацията беше ниска. Сега обаче тя принуждава ЕЦБ да изпълнява основната си отговорност - да осигурява ценова стабилност. Но точно сега, вероятно в най-неподходящия момент, държавите от еврозоната всъщност се нуждаят от повече пари, а не от по-малко. Войната в Украйна генерира скъпи програми за превъоръжаване не само в Германия. Необходими са инвестиции за милиарди евро, за да се освободи Европа от зависимостта си от руските доставки на нефт и газ, която самата тя си причини. В същото време държавите се чувстват принудени да защитят гражданите си от последиците на инфлационния шок с набързо създадени данъчни облекчения и социални програми.

Европейската комисия се опитва да смекчи несигурната ситуация. Почти на последния етаж на звездовидната централа на базирания в Брюксел орган неговият заместник-председател Валдис Домбровскис застава пред европейското знаме и разгръща пред медиите своята визия за ситуацията. „Научихме много след световната финансова криза от 2008 г.", казва той в интервю за Handelsblatt. „Този път кризата ни застига в много по-добра форма“.

Но Домбровскис признава също, че европейската икономика е в трудни времена. „Периодът на евтините пари е към своя край“. И още: „Времето за широкообхватни програми за стимулиране приключи“. Държавите от еврозоната ще трябва да се върнат към „по-предпазлива политика на разходите".

Както и през 2012 г., в Европа отново се задават фундаментални въпроси: До каква степен е позволено да се размият границите между паричната и фискалната политика, между производството и харченето на пари, между независимите централни банки и демократично легитимираните правителства? Колко дълго трябва да се позволява на централните банки да действат като резервен фонд за политика, чието финансово пространство за маневриране всъщност е изчерпано? Може ли Европа изобщо да оцелее в тази трудна геополитическа обстановка, ако не бъдат отстранени вродените дефекти на еврото, които изобщо направиха възможна дълговата криза?