Трагедията на Бен Бернанке

Трудно е да се гледа на мемоарите на бившия председател на Федералния резерв на САЩ (Фед) Бен Бернанке „Куражът да печаташ“ като на нещо различно от трагедия. Това е историята за човека, който може да бе най-добре подготвеният човек в света за задачата, която му е възложена, но скоро се вижда като надминат от предизвикателствата и бързо изоставащата крива, която никога не успява да навакса, пише в свой анализ за Project-Syndicate Дж. Брадфърд Делонг, професор по икономика в Университета на Калифорния в Бъркли и научен сътрудник в Националното бюро за икономически изследвания.

Наистина – до голяма степен заслуга на Бернанке е фактът, че шокът от 2007-2008 г. не предизвика нова Голяма депресия. Но неговата реакция за последиците е неочаквано разочароваща, смята Делонг. През 2000 г. Бернанке заяви, че централната банка с достатъчно воля "винаги" може, поне в средносрочен план, най-малко да възстанови пълния просперитет чрез количествени облекчения. Ако централната банка започне да печата пари и да купува финансови активи в достатъчно голям обем, хората ще засилят своите разходи. Дори ако хората повярват, че само малка част от количествените улеснения ще е постоянна мярка, и дори ако стимулът за харчене е нисък, централната банка може да рестартира икономиката. Така поне твърдеше Бернанке. 

В крайна сметка обаче той не успя. Въпреки че Фед и много други централни банки отпечатаха много повече пари, отколкото икономистите считаха, че ще е нужно, за да се компенсира въздействието на финансовата криза, пълният просперитет все още не е възстановен. Бернанке увеличи паричната база на САЩ пет пъти, от 800 млрд. до 4 трлн. долара. Но и това не беше достатъчно. И тогава куражът му се изпари и той се поколеба във вземането на решението за следващия голям скок: удвояване на паричната база до 9 трлн. долара. В последните си години на своя пост Бернанке намали и усилията си да убеди Конгреса за тази фискална експанзия.

И така, какво се обърка? Отговорът, както често се случва, зависи от това кой икономист питате. Ако се вслушаме в Бернанке, той твърди, че нищо фундаментално не се е объркало, а че временното пренасищане на спестяванията изкуствено е удължило времето, необходимо на агресивната монетарна експанзия да възстанови пълния просперитет. Различни суверенни фондове, милионери от нововъзникващите пазари, които влагат парите си в САЩ и Европа, както и правителствата, които се стремят да гарантират свобода на действието, са натиснали лихвените проценти надолу по същество и са разширили периода, необходим за разсейване на шоковете.

Професор Кенет Рогоф, който преподава в Харвардския университет, има различна гледна точка. Той казва, че при нормален възход на цикъла Фед би вдигнал лихвите още преди шест месеца, имайки предвид ясните сигнали за пазара на труда, които получава. „Въпреки това това не е типичен бизнес цикъл“, смята Рогоф, добавяйки, че Фед не може да се доверява на модели, които показват, че инфлацията е точно зад ъгъла. „Производството стои по-добре, но да разбереш, че след 7 години инфлацията е висока само за известно време, изглежда дребен проблем в сравнение с риска от вкарването на икономиката в рецесия отново“.

Според Рогоф кардиналната грешка на Бернанке е, че се е фокусирал твърде тясно върху паричното предлагане. Според прости икономически модели, когато паричният пазар е в равновесие с пълния просперитет, дълговият пазар е прекалено голям. Но в реалния свят за правителствата може да се окаже по-ефективно обратното изкупуване на рискови дългове и принуждаване на кредитори да отписват загуби. Това, повече от спорната парична политика, би увеличило разходите за частния сектор и по-бързо би възстановило пълния просперитет.

Други пък смятат, че паричната акция на Фед би била достатъчна, ако само Фед бе успял да постигне целта за годишната инфлация, която е по-висока от 2%, и бе обещал да предостави такова количествено улеснение, което би било необходимо, за да се достигне тази цел. Това просто обещание, ако бе надеждно, щеше да е много по-ефективно, отколкото много по-големи количества от количествените улеснения.

И накрая, има и четвърто становище, подкрепяно най-вече от Лари Съмърс и Пол Кругман. Те твърдят, че има малко доказателства, че паричната политика въобще може да възстанови напълно просперитета. От тази гледна точка мечтата на Милтън Фридман за използване на стратегическите парични интервенции за компенсиране на икономическите шокове си остава точно това - една мечта. И само уникалното обстоятелство в Европа и САЩ през последния половин век - най-вече бързият демографски растеж и производителността, правят неговите идеи да изглеждат правдоподобни. „Ако никой не вярва, че инфлацията ще се повиши, то тя няма да се повиши“, смята Кругман. „Единственият начин да бъдем сигурни в повишаването на инфлацията е да придружим променения паричен режим с взрив от фискални стимули", казва той.

Делонг не твърди, че знае кой от тези възгледи е правилен. Но смята, че тази дискусия е най-важният дебат в областта на макроикономиката, откакто Джон Мейнард Кейнс се бореше с подобни въпроси през 1930 г. За Кейнс отговорът бе ясен - близък до това, което се твърди от Самърс и Кругман. Впрочем неговите изводи са онова, което го превръща от монетарист в кейнсианец.

"Изглежда невероятно, че влиянието на [паричната] политика по отношение на лихвения процент ще бъде достатъчно само по себе си", пише Кейнс през 1936 г. "Смятам, че малко по-цялостна социализация на инвестициите ще се окаже единственото средство за осигуряване на доближаването до пълна заетост".

Тези думи трябва да си припомни всеки, който следващия път няма да има достатъчно смелост, за да действа.

Всичко по темата четете тук!