Представете си две централни банки. Едната е хипер активна и реагира агресивно на събитията. Въпреки че тя със сигурност не може да бъде обвинена, че игнорира развоя на събитията, нейната политика е широко критикувана поради рисковете, които поражда за бъдещето.
Другата банка е непоклатима. Тя остава спокойна в лицето на кризата и полага усилия на всяка цена да не прави нищо, което може да се приеме като подкрепа за неразумно рисково поведение, не допускайки дори капка на съмнение, че би толерирала инфлационно напрежение.
Ситуацията, която описвам, разбира се, не е хипотетична. Това всъщност е историята на Федералния резерв (Фед) в САЩ и Европейската централна банка (ЕЦБ) от последните години, пише Бари Ейкънгрийн, професор по икономика и политика от Калифорнийския университет в Бъркли.
Едно от обичайните обяснения за различните подходи на двете банки е, че те се придържат към специфичния исторически опит на европейското и американското общество. Институционалните персонализации на двете банки отразяват ролята на колективната памет при формирането на политическите решения.
Голямата депресия от 30-те години, когато Фед не направи нищо, докато икономиката на страната колабираше, е ключовото събитие, запечатано дълбоко в съзнанието на всеки американски централен банкер. В резултат на това Фед реагира агресивно, дори когато усети съвсем малък риск от нова депресия.
Точно обратното, основополагащото събитие за европейската монетарна политика е хипер инфлацията от 20-те години. Този опит е филтриран и през призмата от 70-те и 80-те години, когато централните банки на Стария континент отново се наложи да финансират бюджетни дефицити – за пореден път с инфлационни последици. Всъщност делегирането на националните монетарни политики на Европейската централна банка имаше за цел да реши именно тези проблеми.
Разбира се, ако искаме да открием ролята на историческите аналогии във сформирането на политиката, не трябва да се ограничаваме единствено до централното банкиране. Когато реши да разшири американската военна интервенция във Виетнам, президентът Линдън Джонсън направи аналогия с Мюнхен от 30-те години, когато апатията на международната общност в лицето на надигащия се фашизъм имаше катастрофални последици.
Четвърт век по-късно президентът Джордж Буш старши, обмисляйки как най-добре да отблъсне иракската инвазия в Кувейт, направи аналогия с Виетнам, където липсата на стратегия за оттегляне доведе до фиаско.
11:33 | 13.09.22 г.