През 60-те години, завиждайки на САЩ за лекотата, с която се финансира от световните дългови пазари, френският финансов министър Валери Жискар д'Естен отхвърли статуса на долара като резервна валута с мотива, че това е „прекомерна и неоправдана привилегия“. Няколко години по-късно, отслабен от американската политика на фискално разточителство, фиксираният курс на американската валута, договорен в Бретън Уудс през 1944 г., колабира, пише Financial Times.
Половин век по-късно Франция отново се оплаква от дисбалансите и несправедливостта, наложени от привилегированата позиция на американската валута. Френският президент Никола Саркози миналата година заяви, че доминиращата позиция на американския долар във валутните резерви по света, както и фактът, че основните суровини и световната търговия са деноминирани в долари, не може да продължавта. Париж вдигна много шум от нуждата за редизайн на международния валутен ред и дори загатна, че Франция води конфиденциални преговори с Пекин по този въпрос.
Според Бари Ейкънгрийн, професор по икономика от университета в Бъркли, Калифорния, „изключителният статус на долара е под съмнение“ - такова е и заглавието на новата книга на икономиста.
В светлината на мащабите на подобно начинание – да се детронира щатският долар - революционният плам на Елисейския дворец изглежда доста по-несериозен. Докато финансови министри и управителите на централни банки се готвят за първата среща на Г-20 от мандата на френското председателство на групата, дебатът отново е сведен до няколко фундаментални въпроса. Наистина ли доминиращата позиция на долара е основната причина за глобалните икономически дисбаланси и дали нова резервна валута би била решение или би създала нови проблеми?
Всъщност, ползите за САЩ от това да подкрепят статуса на валутата си, са съмнителни. Също така не е доказана и тезата, че наличието на една единствена резервна валута задължително води до нестабилност и допринася за глобалните дисбаланси по текущите сметки, които отново започват да нарастват, докато световната икономика излиза от рецесията.
Аргументите срещу доминиращия долар бяха изложени в предизвикала много дискусии реч на управителя на китайската централна банка Джоу Сяочуан през 2009 г. Той повдигна въпроса за „Дилемата на Трифин“, идентифицирана през 60-те години от Робърт Трифин. Разглеждайки следвоенната валутна система, договорена в Бретън Уудс, Трифин посочва, че непрестанното глобално тресене на валутата за резерв би принудило страната, която я издава, да оперира при постоянни дефицити по текущата сметка, което евентуално ще дестабилизира икономиката й.
„Избухването на финансовата криза отразява вродената уязвимост и систематичните рискове на глобалната валутна система“, каза тогава Джоу. Светът „трябва да създаде международна валута за резерв, която не е свързана с отделна страна“.
На пръв поглед теорията на Трифин обяснява сегашните дефицити по текущата сметка в САЩ – те са причинени до голяма степен от чуждестранни правителства, които купуват щатски облигации. Тази връзка обаче не е толкова пряка. При система от свободно плаващи валутни курсове, докато страните акумулират умерени валутни резерви, които биха им помогнали за справяне с бъдещи кризи, търсенето на деноминирани в долари активи ще бъде ограничено.
Мнозина в САЩ биха спорили, че през последните години Китай целенасочено придобива огромни количества долари в резултат от интервенциите си на валутните пазари, за да задържа курса на юана нисък и така да стимулира износа си. Няма нищо неизбежно около този процес, при това Вашингтон нееднократно се опитваше да накара Пекин да прекрати тази политика. Според тази гледна точка речта на Джоу е трик, целящ да прехвърли вината върху САЩ за това, че взима огромно количество кредити и да оневини Китай за това, че предоставя тези капитали. Твърде разхлабената валутна политика в САЩ може и да насочва потоци частни капитали към развиващите се пазари, но никой не принуждава тези страни да възприемат американската валутна политика, като обвържат валутите си към долара.
Всъщност, сегашната валутна система свърши добра работа по време на финансовата криза, казва Ури Дадуш, бивш директор от Световната банка и анализатор на Carnegie Endowment във Вашингтон. „Правителствата често обвиняват валутните режими за провалите си с цел да прокарат реформи“, казва той, давайки за пример ограничения успех на Китай, за преориентирането на икономиката към вътрешното потребление и неособено успешните опити на САЩ да понижат фискалните си дефицити и да повишат нивата на спестяванията.
Най-вероятната промяна, прогнозира президентът на Световната банка Робърт Зелик, е за плавен преход към мултиполярна валутна система, отразяваща повишеното използване на валути, различни от долара. Китай насърчава по-широкото използване на валутата си на международните пазари – като разреши например издаването на деноминирани в юани облигации в Хонконг. Еврото също има потенциала да получи по-значим статус като валута за резерв, ако еврозоната успее да се справи с вътрешните си икономически трудности и да изгради облигационен пазар подобен по-дълбочина и ликвидност на щатския.
20:32 | 11.09.22 г.