Конституционният съд (КС) сам по себе си е извън системата на съдилищата. Той по-точно има функцията на съвет, който да обезпечи съществуването и прилагането на закони, непротиворечащи на Конституцията. По силата на това свръхвисоко задължение КС е отговорен за съществуващия правен ред в страната.
Само съответните на Конституцията закони правят неотменими правата на българските граждани. КС изпълнява ролята си на „пазител” като се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите, както и като дава задължително тълкувание на Конституцията, пише в свой анализ икономистът Иван Брегов от Института за пазарна икономика (ИПИ).
През настоящата седмица КС тълкува един от основополагащите текстове за баланс между съдебната, законодателната и изпълнителната власти – чл. 84, т. 16, изречение две от Конституцията. Съдържанието му е следното: ”Народното събрание може да изслушва и приема и други доклади на главния прокурор за дейността на прокуратурата по прилагането на закона, противодействието на престъпността и реализирането на наказателната политика”.
КС трябваше да каже длъжна ли е прокуратурата да дава отчет пред Народното събрание по конкретни наказателни дела или трябва да представя само обобщен доклад за дейността си.
Как се стигна до тук?
При изменението на Конституцията на Република България (КРБ) от 2015 г. замисълът бе прокуратурата да осветли работата си пред Народното събрание като изразител на народната воля, т.е. обществото да знае какви са резултатите от действията на държавното обвинение. Този замисъл остана недоразвит от управляващото мнозинство тогава (отчасти и днес).
Мнозинството в 43-то НС не разписа какъв да бъде по обхват докладът и могат ли народните представители да задават въпроси по конкретни дела. Получи се следното – главният прокурор ще се отчита, ама без депутатите да имат право на конкретни питания. Така той може да отчита каквото реши, но не и да каже на обществото къде са неуспехите в борбата с корупцията, къде се корени усещането за липса на справедливост и защо по знаковите дела има знакови провали на държавното обвинение.
Паралелно с приетия, но безсилен текст на КРБ, за да предотврати каквито и да било настоявания за отчетност, действащият главен прокурор сезира Конституционния съд с искане да тълкува новоприетия чл. 84, т. 16 от КРБ. Съдът потвърди искането на Цацаров да не бъде питан по нищо и от никому.
Тълкуванието на КС
КС приема, че с представянето на данни по конкретно наказателно дело от страна на главния прокурор пред Народното събрание се нарушава принципът за разделение между съдебната, изпълнителната и законодателната власти. В подкрепа на това разбиране се посочва накърняването на презумпцията за невинност, принципа на независимост и безпристрастност.
КС поддържа тезата, че материалите и доказателствата, придобити в досъдебната фаза на процеса, нямат публичен характер и не могат да се разгласяват без разрешение на наблюдаващия прокурор. В допълнение, запознаването на народните представители с материалите по конкретно производство е в пряко противоречие с нормите на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), където точно са определени участниците в досъдебната фаза, техните права и задължения.
Това тълкувание е споделено от Асоциацията на прокурорите, Висшия съдебен съвет, Съюза на юристите и една част от академичната общност.
Прави впечатление, че КС в цялото решение по конституционното дело се ръководи от необходимостта за обсъждане от Народното събрание на годишните доклади като легитимна форма за постигане на публичност и информираност относно дейността на органите на съдебната власт. Въпреки това се произнася в противоположна посока.
Алтернативата
На абсолютно противоположното мнение, невъзприето от КС, са Върховният касационен съд, Съюзът на съдиите и проф. Екатерина Михайлова.
Противоположното разбиране допуска, че в израза „други доклади“ по смисъла на чл. 84, т. 16, изречение второ от Конституцията може да се включва и доклад на главния прокурор по конкретно наказателно дело. Съдържанието на този доклад обаче трябва да бъде съобразено с разпоредбата на чл. 198 НПК, т. е. докладът не може да включва информация, свързана с разследваните лица, съществото на обвинението, събраните или предстоящи за събиране доказателства и извършването на конкретни процесуалноследствени действия.
Разгласяването на такава информация е възможно да изправи разследването пред сериозни трудности и на практика да не може да бъде доведено до успешен край.
При зачитане на тези обстоятелства не би се стигнало до каквото и да било увреждане на разделението на властите и основните принципи в наказателния процес. Изложени са разбирания, че демократичното управление е ограничено управление и нито една власт не може да е носител на безкрайно много правомощия и да не подлежи на контрол.
Представянето на доклад по конкретно наказателно производство от главния прокурор пред Народното събрание е израз на контрол, който то ще упражни върху прокуратурата, без да се изземват правомощията на последната. Посочва се, че конституционният законодател не е изрично изключил “доклади по конкретни наказателни производства“, поради което Конституционният съд в своята тълкувателна дейност не би следвало да ги изключва, тъй като това ще означава дописване на Конституцията.
Тезата на статуквото – промени в законите, но не и отчетност на прокуратурата
През последните 27 г. България или се бори с корупцията, или корупция няма, но борбата с нея продължава. А когато няма успехи в борбата с корупцията, се изтъкват постиженията в борбата с контрабандата, без обаче да има заловени и осъдени контрабандисти. На този фон политици и част от магистратите (основно главният прокурор и съмишлениците му) твърдят, че корупцията ще бъде преборена чрез спешни промени в законодателството – Наказателно-процесуален кодекс (НПК), данъчен, административен и граждански процесуални кодекси - и отлагат големия въпрос за реалното реформиране на институциите по пътя на съществените конституционни изменения.
През отминалите 10 г. изработихме чисто нови процесуални закони – ГПК, НПК, АПК, но това не доведе до по-силно усещане за справедливост. Този опит е достатъчно показателен за несъстоятелната теза за необходимостта от постоянни промени на основните материални и процесуални закони. Напротив, честата им редакция създава правна непредвидимост и несигурност.
Пренебрегнатите констатации и препоръки
Ако безропотно се съгласим, че решението на КС е правилно, то остава въпросът какъв ще е механизмът, по който законодателната, изпълнителната и съдебната власти ще отговорят на следните препоръки: „Друга област с много чувствителен и сложен характер в България се оказа реформата на прокуратурата. Прокуратурата в България е част от съдебната власт и е независима от изпълнителната власт. Същевременно тя играе основна роля не само в наказателното производство, но и в контрола върху администрацията в по-общ план. Тази липса на разграничение между нейните функции и тези на изпълнителната власт често засилва съмненията за неправомерно влияние и критиките по отношение на липсата на цялостна отчетност на прокуратурата. Освен че прокуратурата е в центъра на разгорещения дебат относно нейните правомощия, считани от критиците за прекомерно силни, тя е също и в центъра на дебата относно продължаващата липса на убедителни резултати по отношение на осъдителните присъди по дела за корупция по високите етажи на властта или за тежка организирана престъпност.”
Този текст от ежегодния доклад на ЕК е достатъчен да обясни систематичната грешка в управлението на страната през последните 27 г.
Подобни заключения се намират и в редица други препоръки, отправени към България през годините. Позоваване заслужава Становище № 816 от 2015 г. на Комисията за демокрация чрез право на Съвета на Европа (Венецианската комисия): „От критиките, изразени както в национален, така и в международен план, обаче изглежда ясно, че по-нататъшни важни стъпки са необходими за ефективна и успешна реформа на българската съдебна система. Това изглежда по-специално включва като основен компонент на процеса на реформа цялостна трансформация на прокуратурата с цел подобряване на нейната ефективност и отчетност, както и функционалната автономия на отделните прокурори.”
С последното си решение КС отказа да възприема България като част от традицията на европейските правни системи и показа, че гледа на България като самостояща правна единица, необвързана от международни договори, стандарти и принципи, отвоювани през вековете и сработили ефективно в старите европейски демокрации. С това си действие КС слага край на реформата в прокуратурата, като прегражда пътя към отговора защо делата от обществено значение не завършват с осъдителни присъди.
Дали това не се дължи на негодна работа на прокуратурата или поради превратно тълкуване на закона от съда при произнасянето? С това си действие КС се превръща в митотворец и съавтор на лъжата: Аз ги хващам – те ги пускат. Конституционната законност застава над потребността от справедливост и развитие на правосъдието. Затова, ако искаме промяна в работата на прокуратурата, то това е изключено да бъде постигнато по пътя на отчетността и промени в Конституцията в тази посока.
Защо прокуратурата не само може, но е и длъжна да се отчита
Докато съдиите се ползват с независимост по отношение на функциите си, то прокурорите се ползват с автономия. Да, прокуратурата, за разлика от съда, е автономна, но не и независима. Това се дължи на позицията, която заема – тя е страна в наказателните дела като обвинява лицата и поддържа обвинението от името на държавата. Защото решението на съда е възприятие за истината по фактите.
Господарят по установяване на фактите обаче е прокуратурата. И ако утре се чудите защо публично известни фигури са осъдени непропорционално, с неправомерно леко наказание, не се чудете – прокуратурата избира и е монополист на услугата по обвинението. А в случаи като тези с тефтерчето на Златанов или Христо Бисеров виждаме как прокуратурата е отворила менюто с обвинения и обвиняемият си е избрал да му сготвят нещо леко и набързо.
Това също прави правдоподобна публичната лъжа „Аз ги хващам, те ги пускат”, като я превръща в модел на политическо и институционално безотговорно поведение.
В заключение
С приетите промени в Конституцията при установеното разделение на ВСС на съдийска и прокурорска колегии на Главния прокурор бе отредено място да бъде абсолютна доминанта в прокурорската колегия – при петима магистрати, избирани от прокурорите и следователите, и петима, излъчвани от НС, гласът на Главния прокурор прави гласовете 6 на 5. Така реално процесът на самозатваряне на прокуратурата беше завършен.
Българската прокуратура се уедини като държава в държавата – никой не може да ѝ търси отговорност в рамките на съдебната власт поради мнозинство на нейните представители в прокурорската колегия.
Изпълнителната власт няма конституционен механизъм за влияние, ако изключим спорните периодични срещи на Борисов с Цацаров, но те не почиват на закона, а и съдържанието на разговорите не е публично.
С решенията на КС и законодателната власт да не може да търси сметка и отговорност на прокуратурата вече можем спокойно да провъзгласим България за конституционна република с доминиращ диктат на прокуратурата. Всеки опит за реформа на прокуратурата ще бъде третиран като опит за насилствена промяна на държавното управление или държавен преврат. И ще бъде наказван строго.
01:55 | 14.09.22 г.