Преходът в Източна Европа започна през 1989 г. като някои страни от региона бяха подготвени – поне в известна степен – за предизвикателствата, които ги очакват. В Полша например икономическата мисъл отдавна обсъжда проблемите на социалистическата икономика, което позволява на Лешек Балцерович да подготви и да приложи реформаторска икономическа програма още в първите месеци на прехода. Подобно е положението в Чехия, където Вацлав Клаус десетилетия наред защитава реформаторски курс и след падането на комунизма успява да го приложи на практика. По-късно подобно развитие следва Естония, водена от Март Лаар.
Характерно за страните от Централна Европа, както и за балтийските страни, е силната обществена подкрепа за реформи в посока към свобода, демокрация и пазарна икономика – особено в първите години от прехода. В някои от бившите социалистически страни консенсусът за реформи е толкова силен, че реформите в началото получават подкрепа дори и от отиващите си бивши комунистически партии. В същото време още по време на комунизма възникват искания за реформи, обменят се идеи със Запада и се оформят по-реформаторски групи сред учените икономисти. Така в началото на прехода в Централна Европа и Прибалтика се получава успешна спойка между силна обществена подкрепа за реформи и подготвени хора, които знаят какви реформи са нужни и могат да ги проведат.
Съвсем не така стоят нещата в страните, които са по-отдалечени от Запада, включително на Балканите и в повечето бивши съветски републики, особено в Азия. Нито обществената подкрепа за реформи е достатъчно категорична, нито има подготвени реформаторски идеи и хора, които да проведат бързи и радикални реформи.[1] Така в страни като България, Румъния, Албания, Украйна и много други започна едно „лутане“ повече на принципа проба и грешка, отколкото въз основа на ясна и целенасочена стратегия. В случая с България бяха направени всички възможни грешки – с цената на големи щети и страдания – преди политиците да се насочат в правилна посока.
Докато в успешните страни финансовата и макроикономическата стабилизация бяха постигнати още в първите години, дори месеци, на реформите, в България агонията продължи почти цяло десетилетие. До 1997 г. страната страдаше от висока инфлация и дори хиперинфлация, постоянна обезценка на валутата и бягство на капитали, големи дефицити и огромни дългове, периодичен дефицит на основни стоки. Докато по-успешните страни започнаха преструктурирането и приватизацията на държавни предприятия още в началото на прехода, в България се правеха опити да се продължи съществуването на държавната икономика – с цената на огромни бюджетни субсидии, брутално източване и в крайна сметка фалит на множество компании.
Същото се случи и в данъчната политика. В началото на 90-те години се заложи на високи преки данъци, включително и на силно прогресивен данък върху доходите. Така например през 1993 г. облагането на доходите се извършваше по скала за облагане с девет различни ставки – между 20 и 52% (в допълнение на това се налагат и високи социални осигуровки). Печалбите на фирмите се облагат с над 40% плюс допълнителни вноски към общините, достигащи 10% по Указ номер 56. Данъчната система се използва и за неконвенционални цели – например чрез „данък върху нарастването на средствата за работна заплата“ се цели ограничаване на увеличението на заплатите, за да се намали инфлацията.
Данъчна таблица за облагане на доходите, 1993 г.
Източник: Закон за данък върху общия доход (отм.), чл. 4.(изм. – ДВ, бр. 23 от 1993 г., в сила от 1 март 1993 г.).
Бележка: През 1999 г. се извършва деноминация на парите, според която 1000 стари лева се заменят с 1 нов лев.
С прогресивни данъци и ставки, достигащи 50% от доходите и печалбите, обаче нито бюджетът се напълни, нито се ограничи социалното неравенство, нито се насърчи икономическото развитие. Всъщност резултатът беше точно противоположен. Именно в този период на високи и прогресивни данъци икономиката беше в почти постоянна криза и депресия, възникна огромно социално разслоение, а избягването на данъци се превърна в национален спорт. Сивата икономика през 90-те години фрапантно се разрасна, достигайки според различни изследвания между 35 и 40%[2], в голяма степен заради укриването на данъци и осигуровки (включително масово неиздаване на фактури и касови бележки, работа без трудов договор, поголовно плащане в брой, използване на „дупки“ и изключения в данъчното законодателство).
18:02 | 13.09.22 г.