Мине се не мине известно време и удобната дъвка ”пропорционален (плосък) или прогресивен подоходен данък” отново се качва на дневния ред на обществото. Това обикновено се случва около избори, като инициатори на дебата традиционно са политици от левите партии или представители на академичната общност с леви убеждения.
Темата за плоския данък, се оказва, е изключително удобна за предизборни кампании и политическо празнословие, тъй като тя не засяга никоя от най-наболелите теми в обществото - правосъдие, здравеопазване, пенсионно дело, образование, корупция и т.н. Много по-лесно е за един политик да отвори дебата за плоския данък, вместо, например, да представи мащабен план за реформа на съдебната система, който би накърнил доста интереси и би срещнал сериозен отпор от и извън системата, пише в свой коментар икономистът Десислава Николова от ИПИ.
Ето че избори отново предстоят наесен и ето че плоският данък за пореден път е на дневен ред. В края на април депутати от БСП дори внесоха в парламента законопроект за отмяната му и заместването му от прогресивен данък със ставки от 0% до 27% в зависимост от дохода. На наскоро състояла се конференция на Института за икономически изследвания при БАН и Лабораторията за управление на рискове към Нов български университет пък бившият премиер Иван Костов изложи тезата, че е време да се помисли за замяна на плоския данък с прогресивен с цел увеличаване на данъчните приходи.
Може би премиерът Иван Костов по някаква причина е забравил за Кривата на Лафер, която илюстрира обратнопропорционалната зависимост между данъчната тежест и приходите от данъци след достигане на определено ниво на данъчното облагане. Тоест, ако приемем, че Костов има предвид освен замяна на пропорционалния данък с прогресивно облагане, и увеличаване на средната ефективна данъчна ставка, то тогава не е лошо да си припомним, че данъчните приходи могат да растат само до определено ниво на данъчната тежест. Оттам насетне започват да падат, тъй като сивият сектор се разраства и все повече работещи бягат в него, за да не плащат високите данъци.
Може би Костов е забравил част от икономическата теория, която самият той преподава. Но дори и да оставим настрана икономическата теория, данните за бюджетното изпълнение в България последните години едностранно и безспорно потвърждават теорията за Кривата на Лафер. Може би Костов не е поглеждал и статистиката за изпълнението на бюджета последните няколко години?
Приходите от данъка върху доходите на физическите лица бяха единствените, които не се сринаха по време на кризата и по-специално през най-тежките 2009 и 2010 г., когато приходите в републиканския бюджет пострадаха сериозно. Въпреки огромната загуба на работни места (близо половин милион между 2009 и 2012 г.), данъкът върху доходите на физическите лица по трудови договори (т.е. 10%-ият пропорционален данък) беше единственият данък, приходите от който не спряха да растат през най-тежките години за икономиката и бюджета.
На фона на резкия спад на общите данъчни приходи в републиканския бюджет през 2009 г. приходите от данъка върху доходите на физическите лица продължиха да растат – и това при положение, че над 100 000 работни места бяха закрити само през 2009 година. Единственото обяснение зад разминаването между динамиката в приходите от данъка върху доходите и тази в броя на работещите е изсветляване на икономиката и то точно при трудовите доходи.
Другият често срещан аргумент срещу плоския данък, който се излага от неговите противници, е, че този данък, според тях, увеличавал неравенството. Срещаме го и в мотивите към внесения законопроект от депутати на БСП: „Сега прилаганата единна данъчна ставка е фактор за задълбочаване на социалното неравенство…”. Явно и вносителите са пропуснали да погледнат някой от използваните показатели за подоходно неравенство в България, поне не и през последните 7-8 години.
А какво показват те? Показват, че то не се е увеличило, напротив – дори през 2008 г., когато пропорционалният данък върху доходите на физическите лица беше въведен, неравенството намалява спрямо предходната година. По-конкретно, НСИ изчислява и публикува всяка година два показателя за неравенството в разпределението на дохода – коефициент на Джини и отношение между доходите на най-богатите и най-бедните 20% от домакинствата. И от двата е видно, че 2008 г. бележи намаление в подоходното неравенство прямо 2007 г. – коефициентът на Джини намалява от 35,9% на 33,4%, а отношението между доходите на най-богатите и най-бедните 20% общо за населението намалява от 6,5 до 5,9 пъти, като това намаление идва именно от възрастовата група под 65 години. Там попадат болшинството работещи на трудови договори, като съответно при тях това отношение намалява по-чувствително, от 6,8 пъти през 2007 г. до 5,9 пъти през 2008 година.
През следващите години показателите за неравенство се колебаят нагоре-надолу в относително тесни граници. Ако се сравнят последните данни на НСИ (които се отнасят за 2012 г.), то се вижда, че коефициентът на Джини през 2012 г. показва леко намаление на неравенството спрямо 2007 г., а отношението на най-бедните към най-богатите 20% от домакинствата – незначително увеличение. Т.е. общо погледнато, промяна в подоходното неравенство в България между 2007 и 2012 г. няма. Съответно и твърденията за задълбочаване на неравенството в резултат от въвеждането на пропорционален данък по никакъв начин не отговарят на истината.
Не би било лошо следващият път „кръстоносците” срещу пропорционалния подоходен данък да си припомнят икономическата теория или поне да погледнат някои статистически данни преди да атакуват една от малкото (ако не и единствената) успешна данъчна реформа от последното десетилетие.