От години синдикатите се борят за постоянно и колкото се може по-голямо увеличаване на минималната работна заплата в страната и твърдят, че МРЗ трябва да стигне 50% от средната работна заплата. Сега, изглежда, мечтата им е на път да се сбъдне след като тази седмица новото правителство все пак реши МРЗ да се вдига поетапно – до 360 лв. през януари 2015 г., 380 лв. през юли 2015 г., 420 лв. през 2016 г. и 460 лв. през 2017 година, пише Зорница Славова от ИПИ.
Като се има предвид прогнозата на Министерството на финансите за данъците от доходите през следващите три години (и при отчитане на прогнозата за минимална промяна на броя на заетите), по-долната графика показва как би изглеждала България в ЕС според делът на МРЗ в средната работна заплата. През 2014 г. МРЗ в България е 42% от средната, горе-долу колкото е и средното за ЕС ниво през последните няколко години. С плануваните увеличения на МРЗ и прогнозния ръст на доходите обаче, делът на МРЗ в България ще набъбне, като е много вероятно да надмине значително средното ниво в ЕС и да достигне до над 50% от средната заплата. И всичко това при най-ниска производителност на труда в ЕС.
Трябва да се имат предвид и разликите в заплатите в различните области. Така например, през първите девет месеца на тази година средната заплата във Видин е под 570 лв., така че минималната заплата представлява 60% от нея. Изключително ниският ръст на заплащането в областта пък означава, че през 2017 г., ако административно определената минимална заплата се повиши до 460 лв., то тя би могла да достигне до 70-80% от средната (в зависимост от това колко хора работят на минимума и съответно техния ефект върху средните заплати в областта). Подобна е ситуацията за много други сравнително слабо развити области в страната.
Това отношение е изключително важно, защото ясно показва тежестта на административно определените минимуми на пазара на труда. Вече видяхме, че още в началото на кризата много хора загубиха работата си, а най-силен беше ударът върху нискоквалифицираните работници. Спрямо 2008 г. в момента икономиката е загубила над 420 хиляди работни места, голяма част от които са именно за нискоквалифициран труд, т.е. тези, които са засегнати от движенията на минималната заплата. Изключително примамливо е някой да може изкуствено да повишава доходите, но вероятно няма човек, който да си въобразява, че ако утре някой реши минималното заплащане да е 2000 лева, например, работодателите просто ще вдигнат заплатите до минимум толкова.
Не, в този случай ще наблюдаваме масова безработица, а сивият пазар ще се разшири невъобразимо. Когато нарастването на МРЗ е по-малко и ефектът е по-малък, но по своята същност е същият. Този, чиято заплата в момента е 1000 лв., например, не се интересува дали МРЗ ще е 340 лв. или 460 лв. (въпреки че в икономиката се забелязва натиск за увеличаване на средните заплати, когато най-ниските заплати растат), но този, чиято заплата в момента е 340 лв., вероятно се чуди дали няма пък да бъде уволнен или да се наложи да работи в сивата икономика, ако правителството я увеличи. Още повече, че пазарът на труда едва сега започва плахо да се възстановява, а прогнозите на МФ предвиждат повишаване на заетостта с под 1 процентен пункт годишно през следващите три години. Всичко това на практика означава, че тези, които заради кризата и трусовете на трудовия пазар загубиха работата си, сега още по-трудно ще се върнат на работа заради по-високите изкуствено наложени заплати (същото се отнася и за увеличаването на минималните осигурителни прагове). Икономическата теория и редица емпирични изследвания ясно доказват, че наличието и повишаването на МРЗ увеличава безработицата сред младежите и нискоквалифицираните.
Защо определянето и увеличаването на най-ниските работни заплати все още се приема за част от работата на правителството остава загадка. Договарянето на заплащането за труда е между работника и работодателя. Никой министър няма да извади разходите за по-високите заплати от джоба си, нито ще намери работа на някой, който е останал безработен заради това. Защото, колкото и да се стараят министрите, тяхната роля в държавата и в живота на всеки отделен човек е за няколко години (напоследък и по-малко) - целите са краткосрочни и в много случаи се преследват с чисто популистки мерки.