Каква цел за инфлацията е по-удачна за централните банки?

Много централни банкери възприеха сходна политика за инфлация от 2% годишно. Тук влизат Федералният резерв на САЩ, ЕЦБ и централните банки на повечето развити икономики.

Някои икономисти, като например главният икономист на МВФ Оливие Бланшар, предложиха по-висок праг за инфлацията – най-често 4%, посочва в своя статия професор Лорънс Бол от университета Джон Хопкинс.

Тази идея обаче е анатема за централните банки. Според Бен Бернанке комитетът за открития паричен пазар на Фед единодушно се противопоставя на увеличение на инфлационния праг, което „ще предизвика много повече вреди, отколкото ползи“.

Аз проучих въпроса с инфлационната цел от 4% в скорошно есе, казва Бол, и достигнах до противоположни на Бернанке изводи: - целта от 4% би намалила ограниченията пред монетарната политика за понижаване на лихвите, които не могат да падат под нулата; - това преимущество ще дойде на минимална цена, тъй като инфлация от 4% не вреди съществено на икономиката.

Урок от Голямата депресия

Финансовата криза от последните години илюстрира проблема с нулевия праг при лихвите. В отговор на кризата Фед намали лихвите от 5,25% през август 2007 г. до диапазона 0-0,25% през декември 2008 г.

Тази експанзионистична монетарна политика обаче не възстанови пълната заетост. Безработицата достигна 10% през 2009 г. и все още остава висока (7,5% понастоящем), като нивото от 5% - възприемано като естественото ниво на безработица – не изглежда постижимо скоро.

По време на последната рецесия Фед намаляваше лихвите, докато в крайна сметка безработицата не спадна до умерени нива. От 2008 г. насам обаче лихвите вече няма накъде да се понижават.

С разпространяването на американската рецесия по света, много други централни банки свалиха лихвите до 1% или по-малко. Тези икономики, както САЩ, са в „ликвидния капан“, описан от Кейнс. Безработицата е висока и не може да бъде намалена с допълнително понижаване на лихвите.

По принцип по-високата цел за инфлацията намалява проблема с нулевия лихвен праг. При дългосрочно равновесие по-високата инфлация предполага, че номиналните лихви също са по-високи – т.нар. „ефект на Фишер“. Така, когато настъпи рецесия, лихвите могат да спаднат с повече преди да достигнат нула, което прави по-вероятно възстановяването на пълната заетост.

Да предположим, че централните банкери имаха цел за инфлацията от 4% в началото на 2000 г. вместо 2%. Номиналните лихви щяха да са с два пункта по-високи. С толкова повече щяха да могат да паднат и лихвите преди да стигнат нула.

Лорънс Бол оценява, че възможността за този допълнителен монетарен стимул, би намалила средната безработица в периода 2010-2013 г. с два процентни пункта.