Речта на Джо Байдън във Варшава беше обвита с вида идеалистична реторика, към която много западноевропейци поглеждат с недоверие. За Владимир Путин американския президент каза: „Той смяташе, че автократите като него са твърди, а лидерите на демокрациите са меки, но се сблъска с желязната воля на Америка и другите държави, които отказаха да приемат свят, управляван чрез страх и сила.“ Разбира се, има причини да гледаме на този Рейгънов наратив със скептицизъм, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.
Лицемерието е една от тях – САЩ често подкрепят лидери, управляващи чрез страх и сила. Самият Байдън отиде миналата година в Рияд да моли за увеличаване на петролното производство от Саудитска Арабия. Но както ще ви кажат европейците, които имат опит с Москва, манихейският език (разделянето на света на добро и лошо – бел. прев.) има значение. Той е важен – както Рейгъновата реториката в миналото – защото говори за опита на онези, които се сблъскват пряко с автокрацията, независимо дали става въпрос за Полша по време на Студената война или за Украйна днес.
Има и практическо значение, защото оформя възприятието ни за изборите, пред които сме изправени. Западният дебат за войната в Украйна е склонен да я третира по същество като въпрос за граници: кой кои територии владее. Той обръща твърде малко внимание на това как въпросните територии се управляват. Но разликата е огромна.
Тя се изразява най-шокиращо в поведението на руските окупатори. Тяхната жестокост надхвърля убийствата, изнасилванията, осакатяванията и грабежите от силите на Путин. След като нахлу в Крим, Москва поднови старото преследване на татарите. Има държавна кампания за отвличане на деца. Има модел на изтезания, документиран от такива инициативи като Reckoning Project. Онова, което разкрива това поведение, е мерзостта на насилието и потисничеството на окупаторите.
Това напомня за следния пасаж от „1984“, класическата антиутопия на Оруел: „Как един човек отстоява властта си над друг? Като го кара да страда… Силата е в причиняването на болка и унижение.” Западът трябва да осъзнае, че битката на украинците е срещу този начин на управление.
Има много други разлики между двете системи. Повече от 30 години в отличителни белези на украинския обществен живот се превърнаха процъфтяваща политическа конкуренция и неукротимото гражданско общество. Ако осъзнаете, че през 1991, 2004 и 2014 г. политическата ангажираност на населението промени траекторията на Украйна, няма да сте толкова изненадани от нейната устойчивост срещу мрака на изминалата година. Умелата комбинация от пропаганда и репресии на Путин от своя страна укроти политически голяма част от населението на Русия и затвърди неговата диктатура.
Макар че и руската, и украинската икономики отдавна са изпъстрени с лошо управление и корупция, плурализмът на Украйна се утвърди и в тази сфера. След 2014 г. Киев премина от клиентелистка зависимост от Русия за природния газ към конкурентни европейски пазари. Неговите разпоредби за прозрачност при обществените поръчки са доста по-добри от тези на някои западни правителства. Реформата за децентрализация даде правомощия на местните правителства с очевидни военни ползи, както командирите на терен и местните власти доказаха в битката за Киев. Това също така може да гарантира, че парите за бъдещото възстановяване на страната ще бъдат изразходвани добре.
Преди всичко политиката на Украйна за интеграция в ЕС, от споразумението за асоцииране през 2014 г. до нейната кандидатура за членство, отразява бавен, но стабилен марш към основана на правила, конкурентна пазарна икономика, обратното на нестабилния модел на Русия отгоре-надолу.
Дори корупцията се проявява по различен начин в двете системи. В по-мирни времена имаше шега, че и руските, и украинските олигарси могат да бъдат купени, но докато руските ще направят каквото им се каже, то украинските ще вземат парите и след това ще постъпят както им скимне. Украинското общество, и дори някои от неговите реформаторски правителства, се стремят да се борят с корупцията. Малко такива усилия се появиха в руското общество, да не говорим за държавата.
Онези, които пренебрегват тези различия, лесно се подмамват да мислят, че конфликтът е въпрос на това кои гласове на населението ще бъдат представени в Киев и кои в Москва – нещо със сигурност по-малко важно от спирането на кръвопролитието сега. Всъщност въпросът е дали гласовете изобщо ще бъдат чути.
Така че западноевропейците не трябва да въртят очи, като слушат Байдън да заявява, че „свободните хора отказват да живеят в свят на безнадеждност и мрак“, а да осъзнаят, че войната е за нещо повече от линии на картата. По-специално, членството в ЕС не трябва да се разглежда само като евентуална награда за доброто поведение на Украйна. Вместо това, то е в основата на смисъла от войната. Борбата на Украйна е справедлива война – не за територия, а за начин на живот, а начинът на живот, за който украинците се борят, е нашият.
21:11 | 01.03.23 г.
