"Оста на благоразумието" за военната подкрепа за Украйна засега взема връх

Докато западните лидери обмислят предстоящите предизвикателства през новата година, малко въпроси са толкова значими в глобален план, колкото това какво да се направи по отношение на руската инвазия в Украйна. Безмилостната кампания на Владимир Путин да държи страната на тъмно и студено на фона на предупреждения за подготовка на Кремъл за подновяване на сухопътната офанзива, добавя както военна, така и морална неотложност към въпроса, пише за Financial Times Констанце Щелценмюлер, ръководител на Центъра за САЩ и Европа в Brookings Institution.

Източноевропейците особено искат Киев да спечели и Москва да загуби, и смятат, че трансатлантическият алианс трябва да направи каквото и да е необходимо, за да помогне на Украйна да отблъсне окончателно агресора възможно най-бързо. Те имат отдадени съюзници на високи позиции в правителството на САЩ, както и сред лидерите на Зелените в Германия.

Но много западноевропейци се притесняват, че подкрепата за твърде силен натиск от страна на Киев срещу силите на Кремъл може да предизвика ядрена ескалация, война между Русия и НАТО или непоправим разрив между алианса и глобалния юг. Това убеждение твърдо се споделя от френския президент Еманюел Макрон, германския канцлер Олаф Шолц и, най-важното, президента на САЩ Джо Байдън. Тяхната линия - наречете я "Оста на благоразумието" на реалистите - засега се налага. 

Помислете какво каза наскоро съветникът по националната сигурност на Байдън Джейк Съливан, майстор на премерената предпазливост, пред аудитория във Вашингтон: „Не знаем къде ще свърши това. Това, което знаем, е, че нашата работа е да продължим да подкрепяме Украйна военно, така че тя да е в най-добрата възможна позиция на бойното поле, а когато дипломацията се завърне – и на масата за преговори". 

Шолц – който лансира формулата „решително, но благоразумно“ в интервютата си като призив – каза пред германски вестник, че „нашата цел е Русия да сложи край на своята агресивна война и Украйна да защити целостта си“. Трябва да се отбележи, че и двата израза са умишлено двусмислени относно това как трябва да приключи войната или как би изглеждал един устойчив мир.

САЩ, които предоставиха на Украйна военна помощ за около 20 млрд. долара от началото на войната, отказаха да ѝ предоставят самолети, танкове или ракети ATACMS с голям обсег. И все пак в светлината на продължителната атака на Русия срещу цивилната инфраструктура на Украйна сега се очаква Вашингтон да обяви (вече факт по време на визитата на президента Зеленски във Вашингтон – бел. прев.) доставка на системата за отбрана земя-въздух Patriot с по-дълъг обсег, на което дълго се съпротивляваше. Германия предостави на Киев гаубици, противовъздушни оръдия Gepard и чисто новата система за противовъздушна отбрана Iris-T, но отказва да изпрати танковете Leopard, които правителството на Володимир Зеленски иска.

Но кой е прав? Привържениците на победата на Украйна и поражението на Русия или тези, които изглежда са готови да обмислят патова ситуация на бойното поле в името на предотвратяването на ескалация, с надеждата, че това в крайна сметка ще доведе до прекратяване на огъня и споразумение чрез преговори? 

Благоразумието на един демократичен лидер е не само добродетел, но и отговорност. Спорно е обаче дали сметките за ограничаване на конфликта в Украйна всъщност са разумни. Или дали работят.

Путин досега не е използвал ядрено оръжие – дори и след разгрома на войските му в Херсон. И САЩ, и Китай не оставиха никакво съмнение, че изпълнението на многократните му заплахи ще има сериозни последици.

Но да се разглежда това като доказателство, че ограничаването работи, е заблуда. Защото продължават вълните от руски дронови и ракетни удари, най-лошите от началото на инвазията. Какво друго е това освен ескалация? Ако на Киев се откажат средствата да й се противопостави, неговите съюзници рискуват поражение на Украйна, хаос в Запада и победа на Русия по подразбиране. Ползите ще са за Китай.

Освен това идеята за ограничаване на конфликта, последвано от договорено разрешение, предполага известна степен на рационалност и контрол, както и възможността за стабилно следвоенно политическо равновесие. Но какво ще стане, ако тирадите на Путин за нацистите в Украйна и сатанизма на Запада не са политически театър, а – както сочи историкът Лорънс Фрийдмън – параноична проекция на страха от непоправимото загниване на собствената му система? Ами ако, с други думи, трябва да приемем руския диктатор, подобно на неговия почитател Доналд Тръмп, едновременно сериозно и буквално?

Всъщност съюзниците на Украйна имат точно два избора: една неуспешна държава на изток от Европа или две. Ако обаче на Украйна се даде шанс да спечели и да се трансформира в добре защитена, стабилна демокрация със славянска култура, това би било не само огромна печалба за сигурността на Европа, но и модел за Русия. От това, разбира се, Путин се страхува най-много.