Технологиите са навсякъде и винаги в чист вид. Новите технологии в крайна сметка създават по-добри работни места и по-широко базиран просперитет. Така гласи конвенционалната икономическа мъдрост. Ами ако не е вярно? Ами ако технологиите са били използвани в исторически план – вместо силни политически и институционални механизми – за да се поставят повече пари в ръцете на елитите, се пита глобалната бизнес колумнистка на Financial Times Рана Форухар.
Това е отправната точка на „Силата и прогресът“, предстояща книга на икономистите от Масачусетския технологичен институт (MIT) Дарън Аджемоглу и Саймън Джонсън, която ще бъде публикувана през май. Тя изследва няколко момента през последното хилядолетие, когато технологиите са довеждали до обратното на споделения просперитет: земеделски подобрения, които не са създали почти никакви ползи за селяните; напредък в дизайна на корабите, който са позволили разрастването на търговията с роби; и индустриални фабрики, които са изнесли гъвкавата занаятчийска работа извън домовете и са я поставили под контрола на мениджъри, които са увеличили работното време и намалили заплащането. Книгата също така разглежда по-нови развития, като автоматизация, използвана за микроуправление на труда – и предстоящата революция в изкуствения интелект (AI), която може да промени живота на всички нас.
Тези икономисти едва ли са технофоби. Вероятно е невъзможно да си такъв в MIT, център на американските иновации. Но двамата учени възприемат различен подход в сравнение с повечето от техните колеги относно ползите за производителността от технологиите и как те се разпределят. Неокласическата икономическа теория твърди, че технологичният прогрес винаги увеличава средните заплати. И дори да увеличава неравенството, в крайна сметка повишава заплатите в дъното на разпределението по доходи. Аджемоглу и Джонсън се отнасят към тази идея като към „лансиране на ползите за производителността“.
Но двамата показват, че автоматизацията - може би най-важният технологичен напредък от индустриалната ера насам - не означава повишаване на производителността на труда, а по-скоро нейното заместване. Автоматизацията не намалява непременно заплатите, ако има стимули или изисквания (от страна на синдикатите или правителството), които налагат преквалификацията на заменените работници и създаването на нови работни места за тях. Но това не винаги е така. Ако нови работни места и задачи не се създават активно, тогава автоматизацията може да доведе до намаляване на работните места и заплатите, дори когато увеличава производителността и възвръщаемостта на капитала.
Това, разбира се, до голяма степен е положението, в което бяхме през последните няколко десетилетия, тъй като икономическият натиск върху мениджърите да трупат капитал и да третират работниците като разход, а не като актив в счетоводните баланси, нарасна.
Нещата не винаги работят по този начин. Помислете за възхода на електричеството през 19 век и ефекта, който това е имало върху труда. Работните места за инженери и мениджъри с бели якички са се увеличили, тъй като те са използвали иновацията, за да променят формата на фабриките и да създадат нови и по-ефективни работни места за служителите. Този процес е продължил десетилетия, подпомогнат от законодателството на Новия курс (серия от правителствени програми в периода 1933-1939 г., инициирани от американския президент Франклин Делано Рузвелт – бел. прев.), което насърчавало колективното договаряне и намалявало корпоративната концентрация (и по този начин политическата власт), както и от силните синдикати, които са направили преквалификацията на работниците част от социалния договор. Към 60-те години на миналия век делът на доходите на горния 1 процент от населението спада до 13 процента, спрямо 22 през 20-те години. Средните заплати нарастват поне колкото производителността.
От 70-те години нататък тази връзка започва да се разпада, до голяма степен поради упадъка на синдикатите, промените в антитръстовата политика, счетоводните промени, които стимулират повече дълга отколкото продуктивните капиталови разходи в неща като обучението, и цялостното съвпадане на революционните технологии с аутсорсинга. Всичко това означаваше, че дори когато американските работници ставаха по-продуктивни, те не споделяха плодовете на този растеж на производителността.
Резултатът беше внедряването на това, което авторите наричат „полу-автоматизация“, като софтуер за проследяване на работниците или ботове в кол центровете, които всъщност не са много по-продуктивни от хората, ако изобщо (помислете колко повече време отнема на софтуера, за да реши проблеми на клиентите). Подобна „иновация“ само намалява разходите за работодателите.
Сега сме в повратна точка в историята на технологиите. Дори титаните от Силициевата долина – хора като Илон Мъск и съоснователя на Apple Стив Возняк – призовават за забавяне навлизането на AI, така че последиците от него да могат да бъдат по-добре проучени. Google и Microsoft ни казват, че няма за какво да се тревожим. Всичко това отразява силата на убеждаване на влиятелни фигури, нещо, което авторите на книгата изследват в детайли.
През цялата история големи предприемачи в областта на технологичните иновации, от Фердинанд де Лесепс (който е отговорен за провала при строителството на Панамския канал) до титаните на така наречения капитализъм на наблюдението, които прокарваха правила, позволяващи им да добиват и печелят от нашите лични данни, са използвали сила и влияние, за да наложат наратива относно технологиите, който след това заживява свой собствен живот.
Не можем да позволим това да се случи и сега. Технологиите са създавали споделен просперитет, само когато са били поставяни подходящи демократични контролни механизми, които са гарантирали, че това ще стане. AI представлява заплаха както за демокрацията, така и за работните места за всички групи доходи. Резултатът може да е доста дистопичен. Синдикатите и правителствата трябва да действат, за да гарантират, че това последно технологично позоваване на производителността няма да завърши със сълзи.
18:20 | 23.04.23 г.
