Шоковете от последните три години засегнаха силно развиващите се страни с ниски и по-ниски средни доходи. Но щетите не са само в миналото. Те предстоят, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф. Най-бедните страни в света, където живее голяма част от най-бедните хора, са заплашени от загубено десетилетие. Това би било човешка катастрофа и огромен морален провал. Това ще засегне бъдещето на всички, особено това на европейците, тъй като сме толкова близо до някои от най-тежко засегнатите страни. Трябва да се направи нещо, като се започне със справянето с дълговата криза, която сега се задава, посочва Уулф.
Според Кристалина Георгиева, управляващ директор на МВФ, „около 15 процента от страните с ниски доходи вече са в дългово затруднение, а допълнителни 45 процента са изложени на висок риск от такова. Сред развиващите се пазари около 25 процента са изложени на висок риск и са изправени пред спредове по заемите, характерни за държавите в дефолт. Шри Ланка, Гана и Замбия вече са в дефолт. И може да ги последват още много.
Защо се случи това? Отговорът е, че страните с ниски и по-ниски средни доходи поеха твърде много лош вид дълг. Това отразява главно липсата на добри алтернативи. Светът заложи дългов капан, като направи условията за заемане привлекателни, но рискови. Covid-19, растящите цени на енергията и храните, по-високите лихвени проценти, силният долар и глобалното икономическо забавяне сега направиха разходите по заемите непосилни, като капанът щракна за уязвимите страни.
Когато дългът стане непосилен, той трябва да бъде преструктуриран. Това важи както за държавите, така и за компаниите и домакинствата. Но преструктурирането стана още по-трудно, отколкото през 80-те години, след латиноамериканската дългова криза през 1982 г. Тогава основните кредитори бяха няколко големи западни банки, западни правителства и доминирани от Запада международни финансови институции (МФИ). Беше сравнително лесно да се координират тези субекти. Основната трудност беше да се признае колко фалирали са някои западни банки.
Само между 2000 г. и 2021 г. делът на публичния и публично гарантирания външен дълг на страните с нисък и по-нисък среден доход (освен този, държан от МФИ), дължим на притежателите на облигации, скочи от 10 на 50 процента, като делът, дължим на Китай, се повиши от 1 до 15 процента. Междувременно делът на 22-те предимно западни членове на Парижкия клуб на официалните кредитори спадна от 55 на 18 процента. По този начин координирането на кредиторите във всеобхватна операция по дългово преструктуриране стана много по-трудно поради по-големия брой и разнообразие на кредиторите. Освен това никой не иска да преструктурира дълг към себе си, ако това би било от полза за другите кредитори, а не за самата държава длъжник.
Не съществува ефективна рамка за обединяване на всички тези кредитори. Нито има надежден модел за преструктуриране на този дълг. Г-20 създаде „Обща рамка за третиране на дълга“, за да се справи с тази трудност. Но на практика това е процес, ръководен от Парижкия клуб. Другите (и често много по-големи) кредитори не са реално ангажирани. Според самия МВФ рамката няма тяга. Също така няма и подход за преструктуриране на дълга, който изобщо е вероятно да осигури това, което е необходимо - ново начало за силно задлъжнелите, засегнати от кризата държави.
Двама добре известни експерти по дълга – Лий Буххайт и Адам Лерик – дават предложение, целящо да се направи това, което Брейди облигациите направиха, за да спрат дълговата криза в Латинска Америка, но по актуализиран начин. Те предлагат оферта на кредиторите за две структури за обмен на облигации. Целият запас от външни облигации на правителствата ще бъде конвертиран в равна номинална сума на 25-40-годишен дълг при лихвен процент от 3-3,5 процента. Резултатът трябва да намали (текущо неплатимата) нетна настояща стойност на дълга с повече от 50 процента.
Съгласно „Структурата на кешовата началната вноска“ инвеститорите получават първоначална вноска в брой за съществуващата облигация, равна на 30-35 процента от текущата й пазарна стойност плюс нова стандартна дългосрочна облигация без отписване на главница. Според „Структурата за пода на подкрепа“ инвеститорите получават нова дългосрочна облигация с еднаква номинална стойност, която има ликвиден нарастващ под на подкрепа с първоначална стойност от 60-70 процента от текущата пазарна стойност на съществуващата облигация. Подът на подкрепа се основава на способността на инвеститора да конвертира новата облигация в облигация с нулев купон на Световната банка по всяко време. МФИ ще финансират това чрез комбинация от нови заеми и пренасочване на неусвоени суми по съществуващи кредити, отново следвайки прецедента Брейди. Заемите на МФИ също трябва да съдържат разпоредби, които ограничават прекомерното заемане.
Защо кредиторите трябва да приемат това? Отговорът е, че алтернативата би била дълга бъркотия, в която е вероятно да получат много по-малко. Междувременно МФИ биха могли да разрешат тежката ситуация на толкова много клиенти на предварително определена цена. Някой трябва да поеме тази задача. През 1989 г. това беше тогавашният министър на финансите на САЩ Никълъс Брейди. Сега кой би бил по-добър от неговата наследничка Джанет Йелън?
Разчистването на бъркотията е само част от задачата. Поне също толкова важно е създаването на система за финансиране на развитието, включително смекчаване на климатичните промени и адаптация към тях, която адресира много по-добре риска и признава тези цели като глобални обществени блага. Бяха представени отлични идеи в рамките на „Финанси за климатични действия“ от експертна група на високо ниво и инициативата „Бриджтаун“, разработена от Авинаш Персауд за министър-председателя на Барбадос.
Системата, която имаме в момента за разрешаване дълговете на бедните страни, не е, както казват хората, „подходяща за целта“. Същото важи и за подпомагането на бедните страни при неблагоприятни сътресения и в посока устойчиво развитие. Необходима е спешна промяна, да започнем сега, пише Уулф.
11:11 | 25.01.23 г.
