В най-краткия ден на годината, след 10 месеца война, украинският президент Володимир Зеленски най-накрая напусна страната си и пристигна във Вашингтон, за да благодари на американците за подкрепата. Той отиде в Белия дом, където се яви на пресконференция. Отиде в Конгреса, където връчи на вицепрезидента и председателя на Камарата на представителите украинско знаме, подписано от защитниците на Бахмут. Той поздрави всички американци с първата съвместна американско-украинска победа: „Победихме Русия в битката за умовете на света".
Нищо в това пътуване - нито аплодисментите, нито знамето, нито речта - не беше неизбежно. Самото оцеляване на Зеленски не беше неизбежно. Продължаването на съществуването на Украйна като суверенна държава също не беше неизбежно. През февруари мнозина смятаха тези неща за невероятни, пише в свой коментар за The Atlantic американско-полската журналистка и историчка Ан Епълбаум.
В навечерието на инвазията някои американски експерти съветваха да не се предлага военна помощ на Украйна с мотива, че войната ще свърши твърде бързо. Други американци повтаряха руската пропаганда, поставяйки под въпрос дали Украйна има право да съществува и дали заслужава да бъде защитавана.
Някои американски политици споделяха тези възгледи, като част от тях продължават да го правят и днес. Ами ако бяха надделели? Ами ако в Белия дом беше друг президент? Ами ако в Украйна беше избран различен президент?
Нека си представим само за миг свят без украинска смелост, без американско и европейско оръжие, без единението и подкрепата на демокрациите по света.
Ако руският план беше изпълнен така, както беше замислен, Киев щеше да бъде превзет само за няколко дни. Зеленски, съпругата му и децата му щяха да бъдат убити от някой от ударните отряди, които бродеха из столицата по това време. Украинската държава щеше да бъде превзета от колаборационистите, които вече бяха избрали апартаментите си в Киев. Град по град, регион по регион, руската войска щеше да се довършва останките от украинската армия, докато накрая завладее цялата страна. В началото на войната руският генерален щаб си представяше, че тази победа ще отнеме не повече от шест седмици.
Ако всичко това се беше случило, както е било планирано, сега Украйна щеше да е осеяна с концентрационни лагери, стаи за изтезания и импровизирани затвори, като тези, открити в Буча, Изюм, Херсон и всички други райони, временно окупирани от Русия и освободени от украинската армия. Едно поколение украински писатели, художници, политици, журналисти и граждански лидери вече щяха да са погребани в масови гробове. Украинските книги щяха да бъдат изхвърлени от училищата и библиотеките. Украинският език щеше да бъде прокуден от всички обществени пространства. Стотици хиляди украински деца щяха да бъдат отвлечени и транспортирани в Русия или да станат жертва на трафик някъде по света.
Руските войници, окрилени от зашеметяващата си победа, вече щяха да бъдат на границите на Полша, създавайки нови командни пунктове, копаейки нови окопи. НАТО щеше да бъде в хаос; целият алианс щеше вече да харчи милиарди, за да се подготви за неизбежното нахлуване във Варшава, Вилнюс или Берлин. Милиони украински бежанци щяха да живеят в лагери из цяла Европа, без изгледи някога да се върнат у дома; приливът на съчувствие, с който първоначално са били посрещнати, щеше отдавна да е отслабнал – парите щяха да свършат и обратната реакция щеше да е в ход.
Икономиката на Молдова щеше да се срине изцяло; едно проруско правителство в Молдова може би вече щеше да планира включването на тази страна в нововъзникналата руско-беларуско-украинска федерация, която един руски пропагандист приветства още на 26 февруари.
Тази катастрофа нямаше да бъде ограничена само до европейския континент. От другата страна на света китайските планове за нахлуване в Тайван щяха да са в ход, защото Пекин щеше да стигне до извода, че Америка, която не е пожелала да защити свой европейски съюзник и вече е напълно затънала в дългосрочна битка срещу набралата скорост Русия, едва ли ще направи някакво извънредно усилие да помогне на един остров в Тихия океан. Иранските молли, еднакво въодушевени от успеха на Русия и поражението на Украйна, биха обявили смело, че най-накрая са се сдобили с ядрени оръжия. От Венецуела през Зимбабве до Мианмар - диктатурите по света щяха да затегнат своите редици и да засилят преследването на опонентите си, уверени, че старите правила – конвенциите за правата на човека и против геноцида, законите срещу войната, табуто срещу насилствената промяна на границите — вече няма да бъдат прилагани.
От Вашингтон до Лондон, от Токио до Канбера, демократичният свят щеше да се изправи пред своето крушение.
Но нищо от това не се случи. Защото Зеленски остана в Киев, декларирайки, че има нужда от „амуниции, а не от превоз“; защото украинските войници отблъснаха първата руска атака срещу тяхната столица; защото украинското общество се обедини, за да подкрепи своята армия; защото украинците използваха въображението си на всички нива в употребата на ограничените се ресурси; защото украинските цивилни бяха и са готови да понесат ужасни трудности. Заради всичко това ние не живеем в тази грозна, алтернативна реалност.
Тъй като бяха вдъхновени от тези първи седмици на украинска смелост, президентът Джо Байдън и Конгресът на САЩ устояха на изкушението на изолационизма „Америка на първо място" и отхвърлиха култа към автокрацията, който сега завладява част от американската десница. Лидерите на Европа - с единственото изключение на унгарския министър-председател Виктор Орбан, един от главните идеолози на същия този култ - също устояха на внимателно насочените руски кампании за дезинформация и изнудване и се съгласиха да подкрепят Украйна както с военна, така и с хуманитарна помощ. Хората по света видяха как украинците се изправят срещу брутална диктатура и доброволно отделиха време и пари, за да помогнат.
Благодарение на всичко, което направихме заедно, Киев все още стои гордо изправен. Украинците все още контролират по-голямата част от Украйна. Кланетата, екзекуциите и масовото насилие, планирани от руснаците, не се състояха в по-голямата част от Украйна. Легендата за военното могъщество на Русия беше разбита. Китай и Иран са обхванати от нещастие и вълнения.
Демократичният свят не се срина, а напротив, укрепна. Както заяви украинският президент, ние „успяхме да обединим световната общност за защита на свободата и международното право“. Зеленски дойде във Вашингтон, за да благодари на американците от името на Украйна. „Но всъщност ние сме тези, които трябва да им благодарим“, заключава Епълбаум.
17:11 | 24.12.22 г.
