Научихме ли нещо от голямата финансова криза от 2008 г.? Или пък от банковите кризи преди или след това, включително от колапса на Silicon Valley Bank и другите банки през миналата година? Вероятно не, пише FT.
Основният урок е, че твърде голямата задлъжнялост, в съчетание с твърде малко висококачествен капитал, завършва с горчиви сълзи. И все пак, както показва масовото лобиране от страна на американските банки, които се противопоставят на опита на Федералния резерв да приложи правилата Базел III, ние все още спорим за основите на това, което прави финансовата система по-безопасна.
Ръководителите от индустрията и лобистите казват, че държането на повече капитал срещу рисковите активи ще ограничи печалбите, а оттам и кредитирането, макар да има доказателства, че това досега не се е случвало. Те също така твърдят, че ще се даде тласък на по-рисковото сенчесто банкиране.
Последно, но не по важност – секторът се оплаква, че предложените правила са твърде сложни.
В последната точка може и да има истина. Това, което големите институции не казват, е, че собствените им лобистки усилия са отчасти отговорни за тази сложност, тъй като те настояваха за промени и хеджиране на правилата. Те също така са в най-добрата позиция да се ориентират в регулаторната рамка, тъй като техните легиони от адвокати неизбежно ще намерят вратичките за формиране на допълнителни печалби. Просто това вероятно ще им струва повече.
След 2008 г. значителен риск се измести към далеч по-малко регулирания небанков сектор. Това не е аргумент за по-лека регулация в официалното банкиране, особено с нивата на дълг и на публичния, и на частния сектор, които са почти рекордни. Това наистина е аргумент за по-голяма регулация на банкирането в сянка, но и създаването на по-сигурна финансова система, т.е. състезание към върха, не към дъното.
По-притеснителният и, честно казано, циничен аргумент е, че искането на големите банки да държат повече капитал ще навреди на уязвимите лица, като например ще се отрази на ипотечното кредитиране на малцинствата. Нека започнем обаче с факта, изтъкнат от Americans for Financial Reform, че 70% от ипотечния пазар (и по-голямата част от заемите за малцинствата) се подкрепят от правителството и няма да попаднат под новите правила.
Освен това небанковите организации дават много повече заеми на цветнокожи и латиноамерикански семейства в сравнение с банките, макар и при по-високи лихви и такси (тема, която регулаторите трябва да обхванат).
Заместник-председателят на надзора на Фед Майкъл Бар е подложен на огромен натиск да смекчи капиталовите правила за големите банки, отчасти защото Wall Street успя да събере куп либерални демократи и групи за расова справедливост, които се съгласяват с техните аргументи. Това е умен лобистки подход и такъв с исторически прецеденти.
В края на 70-те години на миналия век главният изпълнителен директор на Citibank Уолтър Ристън искаше да отмени Регламент Q, банково правило от епохата на Депресията, което ограничава размера на лихвите, които банките могат да предлагат на вложителите, като по този начин им попречи да се насочат към рискови инвестиции, за да плащат за високолихвените депозити.
Той привлече в своята коалиция не само финансови институции, но и потребителския активист Ралф Нейдър, заедно със „Сивите пантери“, поредица от мрежи за застъпничество между поколенията. Те – разбираемо, искат да помогнат на дребните спестители.
Връщането на Регламент Q повиши лихвите по депозитите, но и отвори кутията на Пандора с лихвения риск. Банките реализираха по-големи печалби, но този ход не помогна на хората с променливи лихви по 35-годишните им ипотеки, чиито лихвени нива пак се променяха непредвидимо.
Изводът е, че трябва да се променят основите на финансовата система. Финансовата система е по-добра за обикновените хора, когато е проста и скучна. Ние се отдалечаваме от тази парадигма от 70-те години на миналия век и това е проблем, който става все по-труден за отстраняване.
Всеки път, когато сме в края на голям икономически цикъл, никой не иска да загуби достъпа си до лесни пари. В навечерието на 2008 г. например имаше много прогресисти, които защитаваха по-свободна парична политика и по-меки стандарти за кредитиране за по-слабите кредитополучатели.
Когато удари кризата с високорисковите кредити, най-уязвимите кредитополучатели загубиха по два начина: първо, с непропорционално унищожаване на богатството, и второ, защото, като всички данъкоплатци, те трябваше да платят финалната сметка за разчистването на развалините.
Следващата криза, когато и да възникне, няма да е като предишната. Това е друг аргумент, който банките използват, за да настояват срещу Базел III. Това вероятно е вярно, но отново не е аргумент за допускане на повече риск в официалната финансова система.
Председателят на Федералния резерв на Минеаполис Нийл Кашкари казва, че „вместо да удвояваме сложната система от правила за банките, които осигуряват илюзията за стабилност, трябва да приемем много по-просто и по-ефективно решение: повече собствен капитал“. Нека спрем да се борим с очевидното и да се съсредоточим върху вкарването на повече капитал в по-проста финансова система.
20:32 | 31.01.24 г.
