Увеличената продължителност на живота ще донесе дълбока социална промяна

През 1965 г. в Обединеното кралство най-вероятната възраст на смърт е била през първата година от живота. Днес това е 87-та година, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф. Тази поразителна статистика идва от забележителна нова книга, „Императивът на дълголетието“, от Андрю Скот от London Business School.

Той също така отбелязва, че новородено момиче в Япония има 96 процента шанс да доживее 60 години, докато японските жени имат очаквана продължителност на живота от близо 88 години. Япония е изключение. Но навсякъде ние живеем по-дълго: очакваната продължителност на живота в световен мащаб вече е 76 години за жените и 71 години за мъжете (очевидно по-слабият пол).

Този нов свят е създаден от срива на смъртността сред младите. През 1841 г. 35 процента от децата от мъжки пол в Обединеното кралство са почивали преди да навършат 20 години, а 77 процента не са оцелявали до 70. Към 2020 г. тези цифри са паднали съответно до 0,7 и 21 процента. До голяма степен победихме причините за ранната смърт чрез по-чиста храни и вода, ваксинации и антибиотици. Спомням си, когато детският паралич беше голяма заплаха, пише авторът. Той е почти напълно изчезнал, както и някога много по-голямата опасност от едра шарка.

Това е най-голямото постижение на човечеството. И все пак основната ни реакция е да се тревожим за разходите от едно „застаряващо“ общество. Дали обаче младите и хората на средна възраст биха предпочели да знаят, че те и, което е по-лошо, децата им могат да умрат всеки момент? Отговорът на този въпрос е ясен.

Да, новият свят, в който живеем, създава предизвикателства. Но най-важното, което отбелязва Скот, е, че той създава и възможности. Трябва да преосмислим старостта, като индивиди и общества. Не трябва да тласкаме огромна част от населението към непродуктивна и нездравословна „старост“. Можем и трябва да се справим много по-добре, както на индивидуално ниво, така и в социален план. За този „императив“ говори Скот в книгата си. Ако изключим катаклизъм, ще има много повече много стари хора: през 1990 г. в света е имало само 95 000 души на възраст над 100 години. Днес те са над половин милион и нарастват.

Голям въпрос е как ще стареят хората. Ще се наслаждават ли на енергична старост и след това внезапно ще умрат или ще живеем „без очи, без зъби, без всичко“ за много безпомощни, безнадеждни години? Скот си представя четири сценария. Първият е стралдбрагс (от романа на Джонатан Суифт „Пътешествията на Гъливер“) - безсмъртни, но вечно остаряващи хора. Вторият е Дориан Грей на Оскар Уайлд, който остава млад за дълго, но внезапно умира състарен. Третият е Питър Пан, който е вечно млад. Четвъртият е Върколака (герой от комиксите на Marvel Comics), който може да се регенерира.

Можем да се съгласим, че първият сценарий е ужасен. Но изглежда са намираме в точно такава ситуация: ако живеем достатъчно дълго, сме склонни бавно да се разпадаме. Но може би комбинацията от по-добра диета, повече упражнения и напредък на медицината може да предостави други възможности. Към това, твърди Скот, трябва да се насочат сега усилията - не към лечението или, по-лошо, просто към управлението на заболяванията на старостта, а към търсенето на тяхното предотвратяване. Това изисква не само медицински напредък. Голямото неравенство е не само социален и икономически проблем, но и опасност за здравето.

Продължителността на живота в Китай сега е 82 години за жените и 76 за мъжете. Забележително е, че тя е почти същата като в САЩ. Продължителността на живота в Америка е поразително ниска за такава богата страна. Това се дължи на огромните здравни неравенства. „В САЩ разликата в очакваната продължителност на живота между най-богатия 1 процент и най-бедния 1 процент е петнадесет години за мъжете и десет години за жените“, изтъква Скот.

Но трябва да променим не само начина, по който остаряваме, но и начина, по който мислим за възрастта.

Светът на Дориан Грей, макар и идеален, изглежда малко вероятен. Сценариите за стралдбрагс или Питър Пан биха били ужасни. Първият - тъй като повечето от нас не желаят да завършат живота си в немощ, което неизбежно налага огромно бреме на по-младите членове на обществото. Вторият - защото малцина ще искат да живеят редом със своите пра-, пра-, прабаба и прадядо. Безсмъртието не е за нас.

Също толкова ясно е, че един свят, в който повечето хора вероятно ще доживеят до 90-те си години, а много дори и повече, трябва да бъде напълно преосмислен. Идеята за около 25 години образование, 35 години работа и след това, да речем, 35 години в пенсия е невъзможна както за хората, така и за обществото. Със сигурност не можем да си я позволим. Също така е вероятно тя да доведе до „празна“ старост за огромни части от населението.

Естествено, ще се наложи да работим по-дълго. Това вероятно ще изисква повече от една промяна в кариерите ни. Вместо един период на образование, един на работа и един на пенсиониране, ще бъде логично хората да смесват трите. Те ще се връщат да учат многократно. Те ще си вземат отдих, многократно. Те ще променят това, което правят, многократно. Това е начинът да се направи дълголетието достъпно и, също толкова важно, поносимо.

За да накараме такъв свят да работи, ще трябва да реорганизираме образованието, работата, пенсиите, социалните държави и здравните системи. Хората вече няма да ходят в университет или да получават обучение само като млади. Това ще бъде дейност през целия живот. Задължителната или стандартната възраст за пенсиониране ще бъде безсмислена. На хората трябва да се дадат възможности да работят (и да не го правят) на различни етапи от живота си. Общото повишаване на възрастта за пенсиониране е едновременно неефективно и несправедливо, тъй като продължителността на живота е толкова неравномерно разпределена. Размерът на пенсионните вноски също трябва да се промени. Днес те като цяло са твърде ниски. Здравните системи трябва също така да включват общественото здраве, което ще става все по-важно със застаряването на обществото.

Вървим към един нов, стар свят. Това е плод на огромен успех. Но съществува и реална опасност от бъдеще в стил стралдбрагс за индивидите и обществото. В такъв случай трябва да преосмислим мнението си относно приоритета за запазване на живота, завършва Уулф.