Милиони хора празнуваха католическия Великден на 31 март. За християните страстите Христови означават изкупление чрез божествена саможертва. Но и невярващите също може да открият, че си струва да размишляват над една история за духовен лидер, който е казал, че царството му „не е от този свят“, отказвайки политическата роля, която много от последователите му очакваха от него и от която неговите отрицатели се страхуваха.
Може би обаче религията днес поема по противоположен път, пише Financial Times в редакционен коментар. До неотдавна обществата изглеждаха обречени да стават все по-светски, докато ставаха по-богати, а влиянието на религията върху политиката да избледнява. Това все още не се е случило навсякъде.
В развиващите се страни наличието на много светски модели - комунизъм, социализъм, национализъм или демокрация в западен стил - при осигуряването на справедлив материален растеж подготви почвата за завръщане на религиозната фундаменталистка политика, било то в управлението или чрез движения, прибягващи до насилие. Негодуванието срещу продължаващия дисбаланс на властта и отчуждението от водената от Запада глобализация също така изкуши авторитарните лидери да използват традиционната религия, за да си спечелят подкрепа: Индия е такъв пример; както и Русия на Владимир Путин.
На запад бариерите между политика и религия също изчезват. Традиционалистката реакция може да се види в явления, които са на пръв поглед различни, като носталгията на популистката десница в Европа или подкопаването на правото на аборт в САЩ.
Не всичко от това - може би дори не повечето - е подтикнато от религията. Нито всички организирани религии са политически реакционни или искат да играят каквато и да е политическа роля. Много вярващи се възмущават от исканията да бъдат държани политически отговорни за тяхното лично вероизповедание; но такива искания се отправят все повече. Същото е и с други аспекти на личната идентичност, където хората са призовавани да афишират личните си ценности и съответно да заемат политическа страна.
Това, което се случва, е тъмната страна на политиката на идентичността: нахлуване на идентичностен племенен дух в политическата сфера. След като маркерите за идентичност се превърнат в политически инструменти, всички аспекти на идентичността са изложени на политизиране.
Това не е ново. Съвременната история е белязана от променящата се борба за създаване на споделени, неутрални политически пространства. Преди пет века епохата на откритията и възходът на научния метод разхлабиха хватката на религията върху човешките дела. По-късно Американската и Френската революции изрично разделиха църквата и държавата. Винаги следваше реакция.
До средата на 20-ти век обаче беше основателно да се смята, че разделението между публичната и частната сфера ще е трайно. През следващите десетилетия либералните философи установиха доктрината, че политиката трябва да се основава на общоприети права, а не на спорни концепции за това как трябва да се живее животът.
Те може и да спечелиха интелектуалния спор, но не и практическото състезание. Маркерите на личната идентичност все повече претендират да са в основата на политическата принадлежност. И понякога личното трябва да се направи политическо, за да не би границата между двете да затвърди неравенството на властта.
Но без никаква граница всичко е политическо бойно поле. Когато маркерите за идентичност са фундаментално несъвместими, една политика, основана на тях, се превръща в съревнование за това коя група може да доминира най-много над другите.
Единствената надежда за мирно съвместно съществуване е да се съгласим, че някои вярвания не могат да бъдат проектирани в политическата сфера, дори тези, които хората може да открият, че придават най-дълбок смисъл на живота им. Повторното отделяне на политиката от идентичността е нещо, което религиите също могат да подкрепят, чрез заставането зад достойнството на всяко човешко същество. Но не е необходимо човек да бъде християнин или дори религиозен, за да приеме призива “божието богу, кесаревото кесарю“, завършва британското издание.
17:38 | 03.05.24 г.
