Русия винаги е била една от най-големите европейски колониални сили. И все пак настоящите ѝ лидери участват в историческата игра на геополитически опортюнизъм, една повтаряща се тема в голямата стратегия на нацията, пише за Euronews Максим Трудолюбов, редактор в независимия новинарски руски сайт Meduza.
Продължаващата руска агресия срещу Украйна в източните покрайнини на Европа, бруталното нападение на „Хамас“ срещу Израел и последвалата война, както и периодичните сблъсъци между подкрепяните от Иран хути и западните сили в Червено море повдигат въпроса: ще доведат ли тези конфликти до победа и ако да, за кого ще бъде тя?
На Запад, в Украйна и дори в Русия, очакването за победоносен изход е свързано с преобладаващото разбиране от двадесети век като главен разказ за бъдещето – като историческо напомняне, което ни помага да се борим с войната и конфликтите.
Този разказ се свежда до побеждаването на едно зло през 1945 г. и друго през 1989-1990 г.
Историята за победата над злото
През 1945 г. поражението на Германия е пълно. Безусловната победа на антихитлеристката коалиция, която включва САЩ, Съветския съюз и Китай, заедно с множество други страни, последвана от инициативи като плана „Маршал“ и усилия за предотвратяване на нови войни, положи основите на следвоенния Запад, както и на следвоенния Съветски съюз.
Има единодушно съгласие относно тежестта на нацистките престъпления, насърчавайки споделен набор от ценности, заложени във Всеобщата декларация за правата на човека, позволявайки на хора от различни култури да намерят общ език. Това проправя пътя за създаването на държавата Израел - защитен дом за жертвите на нацизма.
Четири десетилетия по-късно светът, разделен от Студената война, отново намира единство. Падането на Берлинската стена, придружено от вълна от кадифени революции, свидетелстващи за краха на комунистическите режими в Чехословакия, Унгария, Полша и други държави от Източния блок, бележи триумфа на Запада.
Много страни от бившия комунистически блок се присъединяват към Европейския съюз (ЕС). Този път Русия е на губещата страна, въпреки че за известно време става партньор във възстановената победоносна коалиция.
И все пак това историческо съзнание често пренебрегва събития, които са били ключови за много незападни страни и култури.
Бившите колонии преживяват своя уникален XX век, пълен със собствен набор от герои и злодеи.
Успоредно със западния разказ, незападният XX век се характеризира с появата на национално съзнание, борбата за независимост спрямо западните колониални сили и установяването на техните собствени политически системи.
По своята същност това е история, която е само косвена и е много по-малко черно-бяла от така почитаното поражение на нацистите или падането на комунизма в Източна Европа.
Незападно национално възраждане
Докато за мнозина на Запад следвоенните десетилетия са време на възстановяване, растеж и евентуална победа над комунизма, за мнозина в Азия и Африка това е ера на битки за независимост, граждански войни и политически борби.
Нещо повече, тези, които са били от „правилната страна на историята“ през западния двадесети век, често са били от „грешната страна“ в Азия и Африка.
Британците, които са част от печелившата коалиция от 1945 г., смазват бунта на Малайската национална освободителна армия, партизанска сила, малко след войната. През 50-те години британците се разправят брутално с въстанието Мау Мау в Кения.
Прибързаното разделяне на Индия от Великобритания през 1947 г. води до значително разселване на хора и масово насилие.
От 1946 г. до 1954 г. Франция се опитва да запази контрола над своите колонии в полуостров Индокитай чрез военни мерки, което в крайна сметка води до войната във Виетнам, която продължава до 1975 г. Войната за независимост на Алжир (1954-1962 г.) също е свидетел на насилие и репресии от страна на френските войски.
В края на Индонезийската революция от 1940 г. холандските колониални сили участват в ожесточени сблъсъци с индонезийските националисти, преди да признаят създаването на независима Индонезия.
13:08 | 25.03.24 г.
