Не трябва да сме твърде обезпокоени от безпокойството

Веднъж, като стажантка, репортер ветеран ми каза, че ако някога ме попитат класическия въпрос „Какво мислиш, че прави един журналист добър?“ по време на интервю за работа, има само един правилен отговор: параноята, пише колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели.

Признавам, че бях малко объркана от този съвет, но 10 години по-късно го разбирам. Всъщност не бях насърчавана да се щурам, въобразявайки си, че всички ме преследват. По-скоро ми беше напомнено за отговорността на журналиста да публикува точна и честна информация. Това беше предупреждение срещу самодоволството. Подтик, ако щете, да се придържам донякъде към доброто старомодно безпокойство.

Въпросният репортер ветеран не трябваше да се тревожи твърде много за мен: доста съм запозната с ускоряващия пулса и секващ дъха чар на безпокойството, което касае работата ми. Но той визираше идея, към която сочат все повече изследвания: безпокойството не е нещо, което можем или дори трябва винаги да се опитваме да изкореним, и че всъщност имаме нужда от малко от него, за да работим качествено и да водим щастлив и пълноценен живот.

Разбира се, трябва да се каже, че след определена точка безпокойството може да стане омаломощаващо и че е необходима клинична намеса за справяне със сериозните тревожни разстройства. Но изглежда живеем в общество, което е все по-обезпокоено от самото съществуване на безпокойството.

Това беше темата на наскоро приключилата седмица за осведоменост за психичното здраве, ръководена от Фондацията за психично здраве. На страницата на фондацията ни се казва, че през 2022-2023 г. 37 на сто от жените и 30 на сто от мъжете във Великобритания съобщават за високи нива на тревожност, при съответно 22 и 18 на сто от 2012 г. до 2015 г. - покачване, което често се приписва на увеличеното използване на социалните мрежи, както и на притесненията относно външни заплахи от изменението на климата, изкуствения интелект и пандемиите. До статистиката има предупреждение: „Това съдържание третира безпокойство, което някои хора може да намерят за отключващо“.

Ами ако част от проблема е, че мислим за безпокойството по грешен начин? Проучване, публикувано в специализираното списание Emotion през март, установи, че оценяването на емоциите като положителни или отрицателни може да има решаващи последици за нашето благополучие.

„Мета-безпокойството – безпокойство относно безпокойството – е точно това, което ни унищожава“, ми казва Трейси Денис-Тивари, клинична психоложка и автор на „Бъдеще време: защо тревожността е добра за вас (въпреки че се усеща зле)“. „Ето защо сега имаме тази криза с психичното здраве. Говорим неправилно за безпокойството.“

Денис-Тивари посочва, че вместо да се опитваме да избягваме безпокойството, трябва да се изправим срещу него, за да изградим умения и емоционална устойчивост, които да ни помагат да го управляваме. Освен това, като го разглеждаме само в негативен план, ние пропускаме възможността да използваме положителните му характеристики: бдителност, фокус, мотивация и прилив на енергия, които могат да ни помогнат да се представим по най-добрия начин.

Ако не определяме безпокойството винаги като негативно, можем да изпитаме това, което някои невролози наричат „добро безпокойство“. То е ситуационно, ограничено във времето и много мотивиращо“, ми споделя Мора Арънс-Меле, автор на „Кахърният професионалист: Превърнете най-големите си страхове в лидерска суперсила“. „Това е видът безпокойство, от който се нуждаем, за да правим страхотни неща, и често безпокойството, което изпитваме, защото ни е грижа, защото сме емоционално вложени в резултата, защото искаме да бъдем отлични. Изпитваме го, защото сме адски уплашени.“

Може да си помислите: Добре, но като се има предвид колко осакатяващо може да се усеща безпокойството, как можем да се докоснем до „добрата“ му форма, когато сме в хватката на неговия ужас? Един от начините е да реагираме физиологично: да правим дихателни упражнения, които ни казват, че сме в безопасност, чрез стимулиране на парасимпатиковата нервна система, или да предприемем физическа активност, която освобождава ендорфин и серотонин, които ни карат да се чувстваме добре.

Друга техника е това, което психологът от Harvard Business School Алисън Ууд Брукс нарече „преоценка на тревожността“. Когато се чувстваме тревожни, нашите тела и мозъци са в състояние на повишена възбуда и бдителност, което е подобно на - и понякога неразличимо от - вълнение. Пулсът ни се ускорява, адреналинът се повишава и ние се подготвяме за действие. Изследванията на Брукс показват, че преформулирането на безпокойството с прости корекции – като например „Чувствам се развълнуван“, а не „Чувствам се тревожен“ – може да бъде изненадващо ефективно.

Разбира се, когато безпокойството е достигнало степен, при която е трудно да се справяме с ежедневието, подобни техники едва ли ще са достатъчни. Но ако го изпитваме на по-умерено ниво, трябва да се опитаме да го видим такова, каквото е: нормална, дори здравословна човешка емоция, на която се основава самото ни оцеляване като вид. Ако не сте тревожни понякога, вероятно не сте живи.