В момента сме свидетели на разгръщаща се революция в глобалната сигурност, за която западните политици очевидно не са подготвени — предстоящия колапс на Руската федерация.
Вместо да планират непредвидени ситуации и да се възползват от деимпериализацията на Русия обаче, западните служители изглежда са заседнали в една отминала ера и вярват, че могат да се върнат към статуквото след Студената война, пише за Politico Януш Бугайски, старши сътрудник във фондация Jamestown.
Някои от тях дори предлагат на Москва гаранции за сигурност, които да запазят страната непокътната, отбелязва той.
Русия обаче е провалена държава. Тя не успя да се трансформира в национална държава, гражданска държава или дори стабилна имперска държава. Това е федерация само на име, тъй като централното правителство следва политика на етническа и езикова хомогенизация и отрича всякакви правомощия на 83-те републики и региони в страната.
Хиперцентрализацията разкрива многобройните слабости на страната, включително свиваща се икономика, притисната от международните санкции, военни поражения в Украйна, които разкриват некомпетентността и корумпираността на управляващия елит, и безпокойство в много региони заради намаляващите бюджети.
Москва най-после се разкрива като грабителски имперски център, който изчерпва капацитета си да държи страната заедно. Повечето западни лидери обаче все още не виждат ползите от разпадането на Русия.
Разкъсването на Руската федерация ще бъде третата фаза на имперския колапс след разпадането на източния блок и на Съветския съюз в края на 80-те и началото на 90-те години. Процесът се движи от борби за власт на елита и засилващи се съперничества между централното правителство и недоволните региони, което в някои части на страната може да доведе до граждански войни и гранични спорове.
Това ще насърчи появата на нови държави и междурегионални федерации, които ще контролират собствените си ресурси и вече няма да изпращат своите хора да умират за империята на Москва.
Докато Москва се обръща навътре, нейният капацитет за външна агресия ще намалее. Като остаряла държава, подложена на интензивни международни санкции и лишена от ресурсната си база в Сибир, тя ще има силно намалени способности да атакува съседи. От Арктика до Черно море източният фронт на НАТО ще стане по-сигурен, а Украйна, Грузия и Молдова ще си върнат окупираните територии и ще поискат интеграция в Европейския съюз и НАТО, без да се страхуват от реакцията на Русия.
Страните в Централна Азия също ще се чувстват все по-освободени и ще могат да се обърнат към Запада за разширяване на енергийните и икономическите връзки и подкрепа за сигурността.
Китай ще бъде в по-слаба позиция да разшири влиянието си, тъй като вече не може да си сътрудничи с Москва и нови прозападни държави могат да възникнат от Руската федерация.
Въпреки че ядрените оръжия ще останат потенциална заплаха, руските лидери няма да извършат национално самоубийство, като ги изстрелят срещу Запада. Вместо това те ще се опитат да спасят политическото си бъдеще и икономическото си богатство - както направи съветският елит. Дори ако някои нововъзникващи държави се сдобият с такива оръжия, те няма да имат причина да ги разполагат, докато търсят международно признание и икономическа помощ.
Поструските държави вероятно ще се стремят към ядрено разоръжаване - подобно на Украйна, Беларус и Казахстан след разпадането на СССР.
Идеята, че западните лидери помагат на президента Владимир Путин, като не говорят за колапса на Русия, е подвеждаща. Кремъл твърди, че Западът иска да унищожи Русия, независимо от действителната политика, а отказите от Вашингтон и Брюксел просто подхранват конспирациите на Кремъл.
По-ефективен подход би бил, ако Западът ясно уточни какво подкрепя. Откритото подкрепяне на плурализма, демокрацията, федерализма, гражданските права и автономията на републиките и регионите може да насърчи гражданите на Русия, като демонстрира, че не са глобално изолирани. Те също така ще се нуждаят от достъп до информацията, която Москва потиска, особено когато става въпрос за осигуряване на сигурност, икономическо развитие и култивиране на мирни, продуктивни отношения със съседите.
Дори след ужасите на атаката на Русия срещу Украйна и оправданията, които правителствените лидери и съветници на страната дадоха за геноцида, надеждата на западните служители, че могат да бъдат установени ползотворни отношения с Кремъл след Путин или че либералите могат да демократизират империята, е пожелателна.
Западът направи сериозна грешка, когато прие, че рухването на съветския комунизъм означава края на руския империализъм. Имперските държави неизбежно се сриват, когато прекаляват и когато центробежният натиск се подхранва от икономически затруднения, регионални недоволства и национални възраждания, заключава Бугайски.