Защо протестите в Иран могат да свалят режима

Твърденията за разпускането на моралната полиция на Иран се оказаха твърде преувеличени. Няма доказателства, че министерство на вътрешните работи е разпуснало тези сили. Може би дори са били временно препозиционирани към контрол на безредиците. Това разочароващо опровергаване на твърденията от миналата седмица подчертава позицията на Централната разузнавателна агенция (ЦРУ), че сегашната вълна от безредици в Иран не представлява заплаха за режима, пишат Ройел Марк Герехт и Рей Такия* за Wall Street Journal.

Тази позиция обаче – оцветена от разочароващите резултати от Арабската пролет и военните намеси на Запада в Афганистан и Ирак – е твърде песимистична. Управниците на Ислямската република са несигурни, уплашени и все по-непоследователни в публичните си изявления. Те със сигурност знаят, че подобни демонстрации целят да подклаждат революция, не реформи. И имат причина да се притесняват, че протестиращите ще пожънат успех.

Иранците, за разлика от всички останали в Близкия изток, са живели под две напълно различни диктатури – западно ориентираните монарси Пахлави от 1925 до 1979 г. и ислямската теокрация от 1979 г. насам – и отхвърлят и двете. Иран е единствената страна в Близкия изток, в която има две революции през 20 век. Вярата в стойността на конституцията и представителното управление е нещо повече от привнесена, унизена идея от Запада за иранците. Иран възприе писмен кодекс от закони като средство да ограничи чуждестранното влияние през Конституционната революция през 1905-11 г. Иранците имат 120-годишна история на използване на улични демонстрации, за да ограничават злоупотребата с власт. За разлика от отминали протести в други страни от Близкия изток днешният народен бунт в Иран може да постави началото на траен плуралистичен ред.

В нито една арабска държава – дори и Египет, където интелектуалните и политически класи бяха дълбоко повлияни от Запада по време на британската окупация – не сме виждали онзи вид политическо брожение и критики към авторитаризма – светски и религиозен, както в Иран от Конституционната революция насам. Управлението на безмилостно западно настроените монарси превърна религията в средство за политически протест и инструмент за установяване на представително управление. Четиридесетте години управление на духовниците отслабиха религиозността на иранците, но не и копнежа им за самоуправление. Иран се превърна в страна на празни джамии и отличително светска национална гордост.

Както американците често твърдят, отделянето на църквата от държавата може да е ключово за демократичния успех. Благодарение на тоталитарните амбиции на теокрацията в Иран нито едно общество в Близкия изток не е по-малко изкушено от вярата като политическо верую както Иран. И макар че теократите осуетиха копнежа на иранците за представително управление, те направиха отстъпки пред народния суверенитет, които поддържат културата на политическо самоизразяване жива и здрава.

Ислямската република беше измъчена от този компромис. Изборите, макар и никога свободни, някога бяха предпазните клапани за недоволството на народа. Най-различни политици са ставали президенти – от духовния реформатор Мохамед Хатами до популиста Махмуд Ахмединаджад. Меджлисът – иранският парламент, може да бъде разбунен. Динамичната преса може да критикува правителството. Списания и книги повдигат сериозни дебати за човека, Бог и САЩ.

Тази култура на политическо изразяване бе подхранвана от масовото разширяване от религиозния режим на образователната инфраструктура – аспект от пламенното желание на моллите да модернизират след падането на шаховете. Те искаха страна, която да е самодостатъчна и да разчита на себе си, а това изисква образовано общество. Днес Иран има близо шест милиона студенти, почти 60% от които са жени. В един обрат от 70-те години на миналия век висшето образование се превърна в двигател на несъгласието срещу ислямската революция. Лошото управление и корупцията в държавните предприятия направиха много повече от санкциите на САЩ, за да ограничат създаването на работни места. Иран е страна на високообразовани бедни хора, чиято жажда за демокрация е изострена, но така и не бе утолена. А решението на върховния лидер Али Хаменей миналата година да задуши тази управлявана демокрация, като организира избирането на безмилостното си протеже Ебрахим Раиси за президент, предизвика екзистенциалната криза, която унищожи легитимността на режима.

След над един век участие на обществото в политиката иранците са повече от наясно със сериозния характер на самоуправлението. Малко вероятно е те отново да станат жертва на примамката на светски силен човек или войнствен молла, след като са видели щетите, които причиняват подобни лидери. Арабите, които се разбунтуваха срещу тиранията преди десетилетие, нямаха предимството на десетилетия опити и грешки. Самокритиката не е силна страна на Близкия изток, но иранците стигнаха далеч в това да прехвърлят вината за собственото си затруднение върху себе си. Демокрацията не може да пламне или да се запази, ако гражданите не поемат отговорност за собствената си съдба. Иран изглежда готов.

Най-показателното е, че иранските жени, които упорито настояват за реформи от избирането на Хатами за президент през 1997 г., вече не се притесняват от обвиненията, че са повлияни от Запада. Те изглеждат нетърпеливи да направят западните идеи за естествените права, особено личната свобода, собствени. Това е съществена стъпка към това демокрацията да заработи в земи отвъд Запада.

Иран е страна на разнообразите. Нейните араби, кюрди и белуджи имат история на бунтове срещу персийската власт. Етническото разнообразие е предизвиквало раздори в миналото. Но общонационалните демонстрации, които започнаха след смъртта на младата кюрдка Махса Амини, са забележително обединяващи. Днес иранците искат изкореняването на ислямисткия режим.

Много американци и европейци изпитваха дълбоко неудобство от овластяването на религиозните партии в Египет и Тунис по време на Арабската пролет. Един постислямски Иран вероятно ще има много по-голям западен фен клуб, отколкото избраните ислямисти от Северна Африка. Хубавото нещо е, че както отбелязва Самюел Хънтингтън, чуждестранната — обикновено американска — подкрепа за зараждащите се демокрации увеличава шанса за тяхното оцеляване.

* Ройел Марк Герехт, бивш офицер за ирански цели в Централното разузнавателно управление, е старши сътрудник във Foundation for Defense of Democracies. Рей Такия е старши сътрудник в Council on Foreign Relations.