Страхът от режима в Иран ерозира

Правата на жените и феминистките движения могат да бъдат мощен инструмент срещу автокрацията, който може да подкопае морала на режима и да разбие неговата мистика и господството на страха.

Протестите в Иран срещу аятоласите, които продължават от седмици след смъртта на задържаната от моралната полиция 22-годишна Махса Амини, имат този компонент, пише Politico.

Наблюдатели и чужди правителства се опитват да преценят дали обществената реакция може да доведе до падането на режима.

Иран е обхващан и преди от антиправителствени протести. През 2009 г. т.нар. Зелено движение се появи, за да оспори манипулираните президентски избори и протестиращите поискаха отстраняването на Махмуд Ахмадинеджад от поста. Вълнението продължи месеци, до 2010 г., но в крайна сметка се изчерпа, отчасти защото лидерите му бяха вкарани в затвора.

През 2019 г. режимът отново преживя ожесточени протести заради прекратяването на субсидиите за гориво и сериозното покачване на цените. И тогава заваляха искания за свалянето на върховния лидер Али Хаменей, след като аятоласите и силите за сигурност прибягнаха до още по-голямо насилие от това през 2009 г. в опит да възстановят реда. Приблизително 1500 души бяха убити за седмица.

Този път обаче протестите се усещат различни и по-опасни за режима. Протестиращите скандират „Смърт на диктатора!“ от самото начало, както и през 1979 г., когато шахът на Иран беше свален. Въпреки че 12 хил. души бяха арестувани в последните седмици, протестите не могат да бъдат възпрени и хората не се плашат от заплахи и ултиматуми.

„Днес е последният ден от бунтовете“, обяви в събота генерал-майор Хосейн Салами, командирът на Корпуса на гвардейците на ислямската революция - ключов орган за налагане на режима. Тази декларация обаче не потуши протестите и иранците продължават да провеждат митинги.

В сравнение с вълненията от 2009 и 2019 г. сегашните протести имат две нови забележителни черти. От една страна, възмутени от смъртта на Амини и уморени да бъдат командвани и тормозени от върховните духовници и техните поддръжници, иранските жени са тези, които стимулират бунта под мотото „Жени, живот, свобода“. Този лозунг първоначално е използван от кюрдски жени активистки и бойци в края на миналия век в Сирия, Турция и Иран, а през 2015 г. е възприет от европейските феминистки, за да поискат край на насилието срещу жените.

Сега в Иран този лозунг е прегърнат от жени от различни секти и етноси, тъй като те предизвикателно - и с нарастващо самочувствие - захвърлят своите хиджаби и се изправят срещу режима.

Въпреки засилените репресии и около 272 смъртни случаи досега, не е ясно дали пренапрегнатите сили за сигурност на Иран наистина имат куража да избиват жени. Интересното е, че Революционната гвардия, която има дълъг опит в смазването на несъгласието, все още не е разгърната и някои наблюдатели на Иран предполагат, че докато командирите ѝ искат репресии, техните редови служители не са особено ентусиазирани.

Интересното е, че някои от най-интензивните протести досега са наблюдавани в традиционно консервативните градове Кум и Машхад. Гвардията също така смята, че насилието срещу протестиращи жени може да има обратен ефект и допълнително да делегитимира режима.

Високите нива на участие на жените в граждански вълнения могат да бъдат огромен проблем за авторитарните режими, според Ерика Ченоует, водещ експерт по история на гражданската съпротива, масовите движения и политическите репресии. Тя и колегата й Зоуи Маркс, преподавател по обществена политика в Harvard Kennedy School, наскоро създадоха набор от данни и установиха, че с „движения, в които жените участват масово, е по-вероятно да доведат до период на устойчива демократизация“.

„Забележителният размер и устойчивост на тези протести са пряко свързани с централното участие на жените“, посочва още Ченоует. „От самото начало жените задават тона на тези протести и намират новаторски начини да изразят гнева си пред правителството. Въпреки че мъжете също участват, те го правят в името на Махса Амини и възприемат все повече феминистката реторика“, допълва тя.

Друг иновативен метод, който този път се използва срещу аятоласите, са подигравките и унижението - от изгарянето на хиджаби до свалянето на тюрбани от главите на преминаващите духовници. Някои духовници вече избягват да носят религиозни символи на обществени места.

„Диктаторите, тираните и онези, [които] се стремят да завземат и задържат властта чрез сплашване и сила, не могат да търпят публичен присмех“, според доклада на експерта по национална сигурност Дж. Майкъл Уолър за ефективността на присмеха като оръжие.

Според него те имат грандиозни представи за себе си, които нямат особено значение за това как хората наистина мислят за тях. Те се нуждаят от контролирана политическа среда, за да запазят непроницаем образ. „Контролът е същността на авторитарното движение или диктатурата. Шегите и презрението не познават философия, а добрият смях, дори от сорта на хумора на бесилото, се разпространява вирусно, почти невъзможно да се контролира“, допълва той.

Иранските теократи сега са изправени пред две от най-големите заплахи, с които всеки авторитарен режим може да се сблъска - воден от жени бунт и обществено осмиване. Дори най-решителните репресивни авторитаристи могат да открият, че всяка от тези заплахи е трудна за овладяване. Когато обаче се слеят като двойно предизвикателство и се подхранват взаимно, опасността е експоненциално по-голяма.