Защо трябва да се въздържаме от покровителстване на маргинализираните

Как бихте се почувствали, ако някой, който знае много малко за вас или вашето възпитание, ви каже, че поради една от вашите неизменни физически характеристики сигурно сте били жертва на потисничество, пита колумнистът на Financial Times Джъмайма Кели.

За Джейн Бредбъри – която се самоопределя като „латиноамериканка“, въпреки че всъщност не знае с точност етническата си принадлежност, тъй като е отгледана от бели осиновители – това, че нейна бял колежка й е казала думи в смисъл, че трябва да е била подложена на потисничеството просто заради цвета на кожата й, я кара да се чувства „много разстроена“ и „стресирана“. Трудов трибунал наскоро присъди на бившата инженерка на Sky Television 14 000 паунда обезщетение на основание, че това предположение на нейната колежка е „форма на стереотип“ и представлява расова дискриминация.

Брадбъри казала на мениджъра си след разговора, че "никога не съм се чувствала потисната през живота си". И тя не влезе в положението на колежката си - която, подобно на нея, била „застъпница за приобщаването“ - предполагайки, че го е направила, „без дори да знае нищо за моя етнически произход или възпитание“.

В свят, обсебен със състоянието на жертвата, в който сме насърчавани да бъдем активни „съюзници“ на онези, които не споделят привилегията, която имаме – въпреки че предимствата, предоставени от класата, често се пренебрегват – изглежда, че отричаме това, което някога се е смятало за морален грях, бидейки покровителствени (третиране на някого по „начин, който очевидно е мил или услужлив, но който издава чувство за превъзходство“, както се казва в Оксфордския речник).

Можете да видите тази промяна в броя пъти, които думата „покровителствен“ се използва във вестниците. Според базата данни на Factiva - архив от повече от 2 милиарда статии от 40-те години на миналия век до наши дни - употребата й достига своя връх през 2015 г. и оттогава е намаляла значително. Удобният Ngram viewer на Google, който показва честотата, с която се използват думи или фрази в дигитализирани книги между 1800 г. и 2019 г., показва подобен модел.

Междувременно използването на „съюзничество“ - практиката на застъпничество и „активна работа“ с групи, считани за маргинализирани - се е увеличила и беше „дума на годината“ на Dictionary.com за 2021 г. Дали тази нова добродетел е съвместима с перспектива, в която покровителството се смята за порок или двете идеи се изключват взаимно? В края на краищата един от основните принципи на това да си съюзник, повтарян масово, е да „дадеш на гласа на потиснатите повече сила от своя собствен“. Кой трябва да реши кой е и кой не е потиснат?

Освен това дали автоматичното усилване на гласовете на онези, които се смятат за „потиснати“, е добра идея, дори ако някой ги вижда по този начин? Глен Лаури, афро-американски икономист от университета Браун в Роуд Айлънд, САЩ и виден публичен интелектуалец, не мисли така. Той беше гласовит в критиките си към „мекия фанатизъм на ниските очаквания“, особено в образованието, твърдейки, че промяната на стандартите за прием с цел подобряване на расовото многообразие е не само контрапродуктивна, но и „мирише на расизъм“.

Лаури разграничава „номинално равенство“, което според него е просто „формален вид равенство“, и „реално равенство“, което той описва като „равенство откъм уважение, положение и достойнство“. Прекарваме твърде много време, фокусирайки се върху първото, и недостатъчно върху второто.

Както казва Лури, третирането на тези, които са маргинализирани - било то поради цвят на кожата, пол, сексуалност или увреждане - като жертви, отнема тяхната свобода и замъглява индивидуалните различия в тези групи. „Да бъдеш обект на такова уважение, на каквото се радва малцинството, означава, че цялата морална свобода в тази ситуация отива при силния наблюдател, който може да избере да ти бъде съюзник или пък не.“

Въпреки че не съм била причислявана към „друга“ категория или покровителствана въз основа на цвета на кожата си (авторката е бяла - бел. прев.), се почувствах доста обезсилена, когато добронамерени мъже скочиха да обвиняват други мъже, които ме критикуваха на публични форуми (обикновено в Twitter), в сексизъм. Също така съм се чувствала доста обезсърчена в миналото, когато специалисти по набиране на персонал - които смятах, че са се обърнали към мен въз основа на моите собствени заслуги - ми казаха, че държат да наемат жена.

Не искам да втълпявам, че да бъдеш по-чувствителен към онези, които са подложени на дискриминация, не е добро нещо – със сигурност е – и има някои специфични обстоятелства, при които трябва да се прояви снизхождение. Но да приемем, че другите са потиснати и се нуждаят от специално отношение, без първо да разберем как се чувстват, си е покровителствено. Вместо да им дава свобода, това им я отнема.