Войните за историята имат за жертва миналото

Доколко възрастните трябва да лъжат децата? За повечето родители отговорът рядко е „изобщо не трябва“. Вместо това, това е проблем, който те - и всички около тях - трябва да решават за всеки отделен случай.

Някои от тези лъжи са за метафизиката (какво се случва с нас, когато умрем, например), а други са за миналото. Родителите на много хора представят разкрасен разказ за това как са се запознали, поне в началото.

Тези битови неистини са част от причината, поради която общите семейни почивки толкова често завършват с катастрофа: различните нива на искреност относно това какво точно се е случило с домашния хамстер и как се правят бебетата понякога могат да избухнат в неочаквани изблици на напрежение по време на споделен отдих дори в най-голямата вила.

Те също така са микроскопична версия на дебата, който всяка институция води за собствената си история, независимо дали е малък бизнес, държавно поделение или цяла страна, пише колумнистът на Financial Times Стивън Буш.

Като изключим диктатурите, повечето държави не лъжат активно за миналото си, но са склонни да пропускат части от него. Когато британският премиер Риши Сунак описва собствения си възход като част от по-широка история за британската толерантност, нищо от това, което казва, не е невярно, но той също така пропуска по-нелицеприятните части за имперската алчност и следвоенния недостиг на пазара на труда. Когато правителството на Нарендра Моди в Индия използва думата „Бхарат“ (санскритското наименование на индийския субконтинент, присъстващо в името на управляващата партия – бел. прев.) то не измисля нова история, но омаловажава една също толкова реална индийска алтернатива.

Тези умишлени пропуски имат едно и също намерение: да повлияят на съвременната публика чрез представяне на ласкателен разказ за миналото. Дали Рон Десантис (кандидат за републиканската номинация за президент – бел. прев.) иска да промени представянето на търговията с роби в училищните програми на Флорида (на която е губернатор – бел. прев.) или New York Times се опитва да преформулира историята на САЩ чрез проекта „1619“, това, което и в двата случая се търси, е да се промени начинът, по който мислим за случващото се сега - и какво предстои.

Когато Сунак говори за гордото либерално минало на Обединеното кралство, той твърди, че страната, която ръководи, работи добре и че придържането към статуквото (т.е. него) е добър ход. Когато Моди преименува институции и места, за да омаловажи мюсюлманското и британското минало на своята страна, той твърди, че бъдещето на Индия трябва да бъде индийско. И когато Десантис се опитва да премахне „събуждането“ (идва от „будната“ култура, отхвърляща расовите и други предразсъдъци – бел. прев.) от учебната програма, той се опитва да сложи край на днешните дебати за това какво означава миналото на САЩ за бъдещето.

Това, което не знаем, е какъв, ако изобщо, реален ефект това всъщност има върху всички останали. Имаме известна представа, че разбирането ни за националната и международната история оформя начина, по който мислим за нашето настояще и бъдеще, но всъщност не разбираме какъв е ефектът, освен в неговата крайност.

Можем да кажем с висока степен на увереност, че ако затворите детето си в мазето и му говорите, че светът ще свърши след десет години, ще създадете доста странно дете. Знаем също, че ако установите контрол върху учебната програма и медиите, като същевременно ограничите правото на протест, можете да промените начина, по който една страна мисли за себе си. Но имаме по-малко представа какво неизбежно оспорваните популярни истории на една демокрация правят с усещането на страната за себе си и за нейните бъдещи действия.

Инстинктивно, държавите, организациите и домакинствата може да са по-добре, разказвайки разкрасен и ласкателен разказ за миналото си. В края на краищата ползата от това бизнесът да говори за своя подход на нулева толерантност към сексуалния тормоз или паричните измами пред новите служители изглежда по-голяма от разкриването на всичките си минали грешки, ако целта е да насърчи доброто поведение в бъдеще. Броят на успешните политици, които са водили кампания, предлагайки нелустросан разказ за миналото на своята страна, не е много голям.

Същият въпрос без отговор е в основата на спора на всяка нация относно популярната история – за това какво се казва от обществените институции и какво се преподава в училищата. Това поставя истинските историци в трудна позиция: тяхната работа с право не включва разделяне на миналите действия на човек или държава на добри и лоши в някакво страховито счетоводно упражнение. Нито пък включва, и не трябва, подчертаване само на ласкателните части от миналото на дадена нация или организация.

В резултат на това академичните историци - като тези, които изготвят списъка на връзките с търговията с роби, например - често попадат под кръстосания огън. Политиците, които искат да представят полирана версия на миналото, заклеймяват историците, защото упражнявали морална преценка за него (те не го правят), докато други критикуват неуспеха на историята да предотврати ужасни грешки в настоящето. Но истинската и важна стойност на историята е нещо съвсем различно: радостта от изравянето на факти.