В десетилетието след обявяването през 1961 г. от американския президент Джон Кенеди на мисията да се изпрати човек на Луната, броят на докторантите по физически науки се утроява, а този на докторантите по инженерство се учетворява, пише бизнес колумнистът на Financial Times Рана Форухар.
Сега страната се впуска в скок за възстановяване производството на полупроводници. Корпорациите, които искат дял от стимулите за производство в размер на 39 милиарда долара в рамките на Закона за чиповете и науката, вече могат да започнат да подават своите заявления за субсидии. За да ги получат, те ще трябва да покажат, че допринасят за нещо, което може да е дори по-трудно от изпращането на човек в космоса: изграждането на работна сила от 21-ви век.
Америка има много висшисти с тежки дългове (средната стойност на дълговете по федерални заеми е повече от 37 000 долара на студент) и неблагоприятни перспективи за работа. Освен това има много напуснали колеж и млади среднисти които се опитват да свържат двата края чрез работа на минимална заплата, допълнена от дейност на свободна практика.
Това, което липсва, са операторите на машини, дърводелците, изпълнителите и техниците, които ще изградят новите производствени съоръжения. Освен това трябва да се утрои броят на завършилите колеж в области, свързани с полупроводниците, като инженерство, през следващото десетилетие, според търговския секретар Джина Раймондо.
Раймондо, която е напът да стане шеф за индустриалната стратегия на администрацията, изнесе реч в този смисъл неотдавна. В нея тя подчерта не само необходимостта от възстановяване на производството на чипове в свят, в който САЩ и Китай ще ръководят отделни технологични екосистеми, но и от гарантиране, че има достатъчно домашни работници, които да направят това.
„Ако говорите с главните изпълнителни директори на компании като TSMC и Samsung [и двете стартират фабрики в САЩ], те се безпокоят как ще намерят тези хора тук“, отбелязва Раймондо. Тя цитира развитието на работната сила - заедно с мащаба и прозрачността - като основни пречки, които трябва да бъдат преодолени, за да се постигнат целите на администрацията.
Глобалната индустрия за производство на чипове се е утроила през последните 20 години, но броят на работниците в САЩ в тази индустрия е намалял с една трета. Това отразява факта, че Америка избра да се съсредоточи не върху производството на чипове, а върху интелектуалната им собственост – нещо, известно като „безфабрично“ производство (изработване на дизайна и аутсорсване на промишления процес – бел. ред.)
Но то отразява и нещо по-общо за това как страната мисли за своята икономика и за това какво е добро образование. Тъй като програмите за професионално обучение бяха намалени след 1970 г. (някои либерали ги осмиваха като класови и/или расистки), а индустриалните блага бяха аутсорснати като част от либерализация на глобалната търговия, естествените връзки между работата с акъл и ръчния труд бяха прекъснати.
Софтуерни инженери от висок клас в Силициевата долина проектират чипове. Работници на минимална заплата в търговията на дребно продават джаджите, в които те се съдържат. Но в САЩ (за разлика от други богати държави като Германия, Южна Корея или Япония) твърде много от добре платените технически и индустриални работни места помежду бяха загубени. Това са точно уменията, от които Америка се нуждае сега, за да се възползва от огромните федерални пари, които се отпускат. Още преди Закона за чиповете в САЩ не достигаха половин милион строителни работници.
Това е една от причините търговските програми да процъфтяват. Авторът Рана Форухар разказва за своето посещение в централата за обучение на синдиката на Обединеното братство на дърводелците в САЩ в Лас Вегас. Това е обширна, искряща и изпълнена не само с традиционната профсъюзна работна сила, но и с висшисти и професионалисти на средна възраст, които сменят кариерата си. „Открихме, че хората все повече се обръщат към квалифицирани професии, след като отидат в колеж“, споделя президентът на синдиката Дъглас МакКарън. Те са привлечени както от съблазънта да работят с ръцете си, така и от това да имат ясен път към пенсионирането си.
Повече разнообразие ще бъде от ключово значение за запълване на празнината в уменията. Както Раймондо отбеляза в речта си, „имаме нужда от още милион жени в строителството през следващото десетилетие, за да отговорим на търсенето не само на чипове, но и в други индустрии и инфраструктурни проекти. “Компаниите, които искат субсидии, ще трябва да докажат в молбите си, че не само ухажват тези работници, но работят с образователни институции от всякакъв вид (от университети и програми за висшисти до колежи и гимназии), за да създадат работна сила, която е „готова за работа от първия ден“, както се изрази търговският секретар.
Това ще включва партньорства с увеличаващия се брой средни училища от типа „шест за четири“, които предоставят диплом както за гимназия, така и за двугодишен колеж. Но компаниите също ще трябва да гарантират, че тези с по-високи степени учат най-актуалните и полезни учебни програми. Сегашното несъответствие между образованието и работните места в САЩ е добре илюстрирано от факта, че докторантите по хуманитарни специалности и изкуства имат много повече дългове (повечето субсидирани от държавата) от висшистите в областта на науката, технологиите, инженерството и математиката - и много от първите ще имат трудности с намирането на работа.
За щастие преградите в американската образователна система започват да падат. Някои гимназии сега преподават учебни програми за колежи. Профсъюзните членове учат не само занаяти, но и меки умения, лидерство и мениджмънт. Университетите с високи такси са под натиск да докажат, че предлагат път към икономическия успех. Ако Америка има късмет, промишленият скок може да катализира повече от тези така необходими промени в образованието.