Продоволствена сигурност - това е новият лозунг, доминиращ в европейското земеделие, пише Алесандро Форд за Politico.
Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен го постави начело на своя селскостопански дневен ред, като обеща на европейските депутати, че ще го гарантира през втория си мандат. Унгарското председателство на Съвета на Европейския съюз каза същото, изброявайки „продоволствения суверенитет и продоволствената сигурност“ в своите приоритети.
След пълномащабната инвазия на Русия в Украйна, която изстреля цените на храните и торовете до рекордни върхове, Франция, Италия и Холандия преименуваха своите земеделски министерства, за да включват въпросните фрази. Париж дори започна парламентарни разследвания относно предполагаемата „загуба на продоволствен суверенитет“, като министър-председателят Габриел Атал обеща през февруари да скрепи възстановяването му в закон.
„В международен мащаб няма голяма военна сила, която да не е и голяма селскостопанска сила, защото войната е сблъсък на една воля с друга – като дадена страна може да наложи волята си чрез глад“, каза министърът на земеделието (и продоволствения суверенитет) Марк Фесно преди няколко месеца, сравнявайки нарастващия внос на храни от Украйна и Бразилия с рискованата зависимост на ЕС от руския газ.
Това е просто грешно. От една страна, селскостопанските сили са много по-многобройни, приятелски настроени и демократични от петродържавите, като храната е достъпна от десетки страни на конкурентни цени. От друга страна, ЕС е нетен износител, бълвайки повече месо, млечни продукти и зърнени храни, отколкото може да консумира.
„Има повече от достатъчно храна, за да нахраним света – всъщност има твърде много храна“, изтъква Тим Ланг, почетен професор по продоволствена политика в City, University London. „Продоволствената сигурност е парадокс.“
Достъпността е толкова важна, колкото и наличността. Организацията на Обединените нации по прехрана и земеделие (FAO) дефинира продоволствената сигурност през 1996 г. така: когато хората „имат физически и икономически достъп до достатъчно безопасна и питателна храна“. Икономическият достъп означава да имате пари, за да купите това, което е по рафтовете на супермаркетите.
Но въпреки че цените се повишиха през 2022 г., храната все още е относително евтина в Европа. Средният дял на месечните разходи на домакинствата за храна, се движи около 13%, два пъти повече от САЩ, но наполовина на Китай, Индия, Русия или Близкия изток, според Our World in Data.
Фермери, производители и търговци на дребно твърдят, че потребителите трябва да приемат по-високи цени. Макар че около 8 процента от гражданите са „продоволствено необезпечени“ (което означава, че пропускат хранения поради бедност), почти никой политик от ЕС не предлага „социална сигурност“ за храна, разширяване на хранителните банки или други социално-икономически мерки.
Може би става въпрос за хранене. Дефиницията на FAO за продоволствена сигурност също гласи, че тя трябва да отговаря на „диетични нужди и хранителни предпочитания за активен и здравословен живот“. Близо една четвърт от европейците са недохранени или пък страдат от затлъстяване, особено в по-бедните райони, където ултрапреработените храни (UPF) са евтини, плодовете и зеленчуците са скъпи и времето за готвене е малко.
Но сегашният дискурс за продоволствената сигурност не е за намаляване на UPF, намаляване на консумацията на сол или захар, намаляване на ДДС върху плодовете и зеленчуците - или дори отглеждане на повече пресни продукти на вътрешния пазар (ЕС е нетен вносител).
И така, какво, по дяволите, имат предвид европейските политици, когато говорят за продоволствена сигурност? И за какво се отнася тя?
Според Оливие Де Шутер, който беше специален докладчик на ООН за правото на храна от 2008 до 2014 г., те говорят за увеличаване на производството, за да намалят вноса и да увеличат износа, като същевременно използват езика на левите селски движения, за да го направят . Това включва агроекологичната концепция на Вия Кампесина за „продоволствен суверенитет“.
„Водещият синдикат на фермерите във Франция, FNSEA, сега се позовава на продоволствения суверенитет по начин, който е много „нео-продуктивистки“, каза белгийският юрист пред Politico. Идеята е, че „в името на това да произвеждаме повече, ние не трябва да натоварваме фермерите с прекомерни екологични регулации и че трябва да им позволим да произвеждат на достъпни цени за потребителите колкото е възможно повече.“
Но като се има предвид, че в Европа вече има достатъчно храна, по-голямото производство означава по-голям износ. След нахлуването на Русия в Украйна „чухме много синдикати на фермери в цяла Европа, но особено френските, да казват, че трябва да увеличим производството на всяка цена, защото носим отговорност да изхраним света“, казва той.