Вече няколко години политиците настояват, че пътят към нетните нулеви въглеродни емисии е постлан с работни места. „Когато мисля за климата, мисля за работни места“, обича да казва американският президент Джо Байдън. Не какви да е работни места, имайте предвид, а добри работни места, които ще съживят нуждаещите се общности. Сър Киър Стармър, лидер на лейбъристката опозиция в Обединеното кралство, се присъедини към този хор наскоро, когато каза, че зеленият преход може да „върне надеждата на общности, които бяха разкъсани от деиндустриализацията през 80-те години“.
От известно време съм предпазлива към този лъскав разказ не защото смятам, че е невъзможен, а защото мисля, че ще бъде труден за постигане и ще включва компромиси, за които властите предпочитат да не говорят, пише колумнистката на Financial Times Сара О‘Конър. През последните седмици тази реалност стана по-трудна за пренебрегване.
Защо може да е трудна за постигане печеливша ситуация и за работниците, и за планетата? Поне на хартия предизвикателството не изглежда твърде плашещо. Според изчисленията на МВФ миналата година зеленият преход би трябвало да включва „преразпределяне“ на само 1% от заетостта в развитите икономики през следващото десетилетие и 2,5% в развиващите се пазари. Това, отбелязва МВФ, е много по-малко драматично от прехода от промишленост към услуги през 80-те години, който включваше преразпределяне от 4% на десетилетие. Освен това средната „зелена“ работа плаща почти 7% повече от средната „кафява“, което – при равни други условия – трябва да насърчава хората да сменят работни места и да печелят от това.
Но в реалния свят, разбира се, хората не „преразпределят“ толкова лесно, колкото преместването от един ред в електронната таблица на икономиста към следващия. На първо място е въпросът с географията: поне досега работата на ОИСР показва, че зелените работни места се намират непропорционално в столичните региони, докато кафявите работни места са предимно в районите с по-нисък брутен вътрешен продукт на глава от населението. На следващо място е въпросът с преквалификацията: ОИСР установи, че само 12% от хората на кафяви работни места участват в учене или обучение през целия живот в сравнение с 19% от хората на „неутрални” и зелени работни места.
Разгледайте секторите в челните редици на зеления преход и предизвикателствата стават по-ясни. От енергията, през автомобилите, до стоманата, новите зелени производствени процеси като цяло са по-малко трудоемки - добре за потребителите, тъй като това в крайна сметка би трябвало да означава по-ниски цени, но не толкова добре за работниците.
В Обединеното кралство през септември сделката за декарбонизация на най-голямата стоманодобивна фабрика в страната, в Порт Талбът (Уелс), показа колко лесно може да бъде вгорчен наративът за зелените работни места. Правителството се съгласи да плати субсидии до 500 млн. паунда на Tata Group, за да гарантира бъдещето на завода чрез замяна на доменните пещи с електродъгова пещ, което изисква по-малко труд и ще доведе до загуба на 3000 работни места. Профсъюзите, които казаха, че са били изключени от дискусиите, искаха различен план, включващ водород, който според тях би могъл да запази работните места, като същевременно разшири производството, макар и с по-висока цена и по-бавен график. Правителството каза, че това е нереалистично и посочи, че сделката е запазила останалите 5000 работни места.
Така или иначе, линията на атака беше очевидна и лейбъристите не се страхуваха да я яхнат. „Само торите биха могли да похарчат 500 млн. от парите на данъкоплатците, за да съкратят хиляди британски работници“, иронизира Джонатан Рейнолдс, бизнес министърът в сянка. Правителството обещал 100 млн. паунда за обновление и преквалификация, за да „гарантира, че преходът е възможно най-благоприятен“, но общности като Порт Талбът са чували обещания като тези и преди. Заплащането в стоманодобивната индустрия е приблизително 36-38 000 паунда годишно в общност, където повечето други работни места не са много над минималната работна заплата, според Алън Дейвис, национален надзорник за стоманата в Community Union. „Докладите за 3000 загубени работни места всъщност са за 11 хиляди заради бизнеса надолу по веригата, изпълнителите, местните магазини… Какво ще правят те? Ще построят друга индустриална зона там и ще я напълнят с работни места на минимална заплата?“.
В САЩ администрацията на Байдън помисли по-сериозно как да накара зеления преход да работи за общностите в най-голямо затруднение, например като предложи допълнителни стимули на компании за чиста енергия, които инвестират в бивши въглищни региони. Но въпреки това има опасения, че това няма да е достатъчно. Междувременно нови заводи за електрически превозни средства се съсредоточават в южните щати, където трудовите стандарти и нивата на синдикализиране са по-ниски, за ужас на профсъюзите.
В страни като Германия се обсъждат по-иновативни идеи. IG Metall, най-големият синдикат в страната, планира през ноември да преговаря за четиридневна работна седмица за стоманодобивните работници, като начин да отговори на нуждата от по-малко работна ръка в бъдеще. „Общо казано, ние все още сме доста големи оптимисти, че зеленият преход е необходимо нещо и може да бъде управляван, ако се вземат предвид интересите на работниците“, коментира Торбен Албрехт, директор за политиките в IG Metall. Ключът, казва той, не е да се преструваме, че не предстоят трудни решения, а да се уверим, че работниците имат място на масата за преговори, когато те бъдат вземани.
Най-лошият подход би бил да се изключат работниците от разговора, след което да бъдат наречени скептици по отношение климатичните промени, популисти или - още по-обидно - „подбудени“ от популисти, когато възразяват. „Много хора сега обръщат гръб на зеления преход“, ми каза Дейвис след сделката в Порт Талбът, пише авторката. „Някои хора казват: Знаете ли какво? Предпочитам работата си.“
16:39 | 27.09.23 г.
